— Има ли още? Още такива кутии?
— Намерил съм седем. За период от три години. Колекцията на Вирек, виждаш ли, е нещо като черна дупка. Невероятната плътност на богатството ми привлича неудържимо най-редките произведения на човешкия дух. Автономен процес, на който рядко обръщам внимание…
Но Марли беше изцяло погълната от кутията, от нейното внушение за невероятни разстояния, за загуба и тъга. Беше мрачна, нежна и някакси детинска. Съдържаше седем предмета.
Тънка куха кост, сигурно оформена за полет, сигурно от крилото на някоя голяма летяща птица. Три архаични печатни платки, покрити с лабиринти от златни ивици. Гладка бяла сфера от порцелан. Потъмняло от времето парче каишка. Дълго колкото пръст парче от нещо, което тя предположи, че е кост от човешка китка, в която беше безупречно вградена силиконовата дръжка на инструмент, излизал някога на повърхността на кожата — но външната част на инструмента беше обгорена и почерняла.
Кутийката беше една вселена, поема, замръзнала на границата на човешкото усещане.
— Грасиас, Пако.
Момчето и кутийката изчезнаха.
Тя зяпна.
— А, извини ме. Забравих, че тези прехвърляния са прекалено внезапни за теб. Сега обаче трябва да обсъдим твоето назначаване…
— Хер Вирек, — обади се тя, — какво е „Пако“?
— Подпрограма.
— Разбирам.
— Наемам те да намериш кой е направил кутията.
— Но, хер Вирек, с вашите ресурси…
— От които ти сега си част, дете мое. Искаш ли да бъдеш наета? Когато обърнах внимание на историята с Гнас, метнат с фалшив Корнел, разбрах, че можеш да бъдеш от полза за такива работи. — Той сви рамене. — Вярвай ми, че ме бива да постигам желания резултат.
— Разбира се, хер Вирек! И да, искам да работя.
— Много добре. Ще получаваш заплата. Ще имаш достъп до кредитни линии, въпреки че ако се наложи да закупиш например значителни количества недвижимо имущество…
— Недвижимо имущество?
— Или корпорация, или космически кораб, ще ти е нужно непряко оторизиране от мен. Което почти със сигурност ще ти бъде дадено. За всичко друго няма да имаш ограничения. Препоръчвам ти обаче да работиш в такива мащаби, в които се чувстваш удобно. Иначе рискуваш да изгубиш връзката с интуицията си, а интуицията в случаи като този е от жизненоважно значение. — Прочутата усмивка проблясна към нея още веднъж.
Тя пое дълбоко въздух.
— Хер Вирек, какво ще стане, ако се проваля? Колко време имам, за да открия този автор?
— Остатъка от живота ти — каза той.
— Извинете ме, — чу се тя с ужас да казва, — ако съм разбрала правилно, вие твърдите, че живеете… в биована?
— Да, Марли. И от тази доста крайна гледна точка бих те посъветвал да се бориш да живееш всеки час в собствената си плът. Не в миналото, ако ме разбираш. Говоря като човек, който не може да си позволи това обикновено състояние, тъй като клетките на тялото ми са избрали да преследват донкихотовски свои индивидуални кариери. Предполагам, че някой по-късметлия, или по-беден, би бил оставен накрая да умре, или би бил кодиран в паметта на някое парче хардуер. Аз обаче съм обвързан с една византийска мрежа от обстоятелства, която изисква, както разбирам, около една десета от годишните ми приходи. Което ме прави най-скъпия инвалид на света. Бях трогнат, Марли, от твоите терзания на сърцето. Завиждам ти за добре подредената плът, която ги поражда.
И за момент тя се взря право в тези меки сини очи и разбра с инстинктивната увереност на бозайник, че прекалено богатите вече нямат нищо човешко в себе си.
Крилото на нощта покри небето на Барселона като захлопване на огромен бавен капак, и Вирек и Гюел изчезнаха, и тя се оказа отново седнала на ниската кожена кушетка, загледана в накъсаните парчета изцапан картон по стените.
3. БОБИ ГО РАЗДАВА УИЛСЪН.
Това смъртта се оказа много лесна работа. Сега го виждаше: тя просто ставаше. Загазиш на милиметър, и ето ти я, нещо хладно и без мирис, издуващо се от четирите глупави ъгъла на стаята, на баритаунската стая на майка ти.
По дяволите, мислеше си той. На Две за ден ще му се откачи задникът от хилене. За пръв път пробвам, и веднага го раздавам уилсън.
Единственият звук в стаята беше тихото непрекъснато тракане на вибриращите му зъби, ултразвуков тремор, съпровождащ обратната връзка, разяждаща нервната му система. Виждаше как застиналата му длан трепти деликатно на сантиметри от червения пластмасов бутон, който можеше да прекъсне убиващата го връзка.
По дяволите.
Беше се заел право с това, когато се върна в къщи. Беше поставил в слота ледотрошача, който беше наел от Две за ден, и се беше включил, набирайки кодовете на базата, която беше избрал за първата си реална цел. Смяташе, че това е начинът, по който стават нещата — искаш да го направиш, и го правиш. Имаше мъничкия кибердек Оно-Сендай от само месец, но вече знаеше, че иска да бъде нещо повече от обикновен баритаунски хотдогаджия. Боби Нюмарк, същият Нулев Брояч, само че нещата бяха свършили. Шоутата никога не свършват по този начин, не и още в самото начало. В едно шоу приятелката или пък партньорът на каубоя-герой щеше да нахълта, да откъсне тродите или да натисне това малко червено бутонче „ИЗКЛ.“ Така че щеше да успееш, да успееш напълно.
Но сега Боби беше сам, вегетативната му нервна система беше прехваната от защитата на база данни, намираща се на три хиляди километра от Баритаун, и той го знаеше. В тази завладяваща тъмнина имаше някаква магическа химия, нещо, което му позволяваше да вижда безкрайно желаната сега стая, с килим с цвят на килим и завеси с цвят на завеси, с мръсна дунапренена гарнитура от кресла, с ъгловатата хромирана рамка, поддържаща компонентите на шестгодишен модул за развлечения „Хитачи“.
Беше придърпал внимателно завесите, когато се подготвяше за тази акция, но сега някак си като че ли виждаше през тях как блоковете на Баритаун се надигат в бетонната си вълна, за да се разбият в по- тъмните кули на Проектите. Бетонна вълна, обрасла с фина насекомна козина от антени и сателитни чинии от фина мрежа, накачена с въжета съхнещо пране. Майка му обичаше да ругае това — тя имаше сушилня. Спомняше си пръстите й, стиснали до бяло имитацията на бронз на балконския парапет, сухи бръчки в извивката на китката. Спомняше си как изнасят умряло момче от Голямата Площадка, привързан към метален обтегач, опакован в пластмасово фолио с цвета на полицейска кола. Паднал и си ударил главата. Паднал. Главата. Уилсън.
Сърцето му спря. Стори му се, че то пада настрани, ритайки с крака като животинче в анимационен филм.
Шестнадесета секунда от смъртта на Боби Нюмарк. Хотдогаджийската му смърт.
И тогава нещо нахлу, страховита невероятност иззад най-далечния край на всичко, което знаеше или си беше представял, и го докосна.
::: КАКВО ПРАВИШ? ЗАЩО ТЕ ТИ ПРИЧИНЯВАТ ТОВА?
Гласнамомиче кафявакоса тъмниочи…
: УБИВА МЕ УБИВА МЕ МАХНИ ГО МАХНИ ГО
Тъмниочи, пустинназвезда, късафланелка, дългикоси…
::: ТОВА Е ПРОСТО ТРИК, РАЗБИРАШ? САМО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ТЕ Е ДОКОПАЛО. ГЛЕДАЙ. БРЪКВАМ СЕГА ТУК И ТИ ПОВЕЧЕ НЕ СИ ВЪРЗАН В ОБРАТНАТА ВРЪЗКА.
И сърцето му отново се претърколи на гръб, и ритна нагоре обяда му с червените си нарисувани крака, галваничен спазъм на жабешки крак, който го изхвърли от стола и откъсна тродите от челото му. Мехурът му
