се изпразни, когато главата му удари ъгъла на Хитачито, и някой казваше мамка му мамка му мамка му върху прашния червен килим. Няма глас на момиче, няма пустинна звезда и впечатление-проблясък за прохладен вятър и износен от водата камък…
И тогава главата му експлодира. Той го видя съвсем ясно, от някъде много далече. Като фосфорна граната.
Бяло.
Светлина.
4. СВЕРКА НА ЧАСОВНИЦИ
Черната Хонда поддържаше около двадесет метра височина над осмоъгълната палуба на стара нефтена платформа. Вече почти се съмваше, и Търнър можеше да различи избледнелите очертания на триъгълния знак за биоопасност, маркирал площадката за кацане на хеликоптери.
— Биоопасност ли има долу, Конрой?
— Нищо, с което да не си свикнал — отвърна Конрой.
Фигура в ярък комбинезон енергично сигнализираше с ръце на пилота на Хондата. Вятърът от перката раздуха парчета опаковъчни отпадъци в морето, докато се приземяваха. Конрой щракна освобождаващата пластина на предпазния си колан и се наведе през Търнър да отвори люка. Ревът на двигателите ги заблъска, когато капакът се плъзна настрани. Конрой го дърпаше за рамото и правеше предупредителни знаци за излитане с обърната нагоре длан. Посочи към пилота.
Търнър издрапа навън и скочи. Въртенето на пропелера беше като слети една с друга гръмотевици. След миг Конрой се беше привел до него. Те напуснаха избледнелия триъгълник с рачешка походка с извити крака, често виждана на площадките за хеликоптери, и вятърът откъм Хондата усукваше крачолите около краката им. Търнър носеше обикновено сиво куфарче, единственият му багаж; някой го беше взел от хотела му, и то го чакаше на Цушима. Внезапна промяна в звука му подсказа, че Хондата излита. Тя се понесе с бръмчене към брега, без опознавателни светлини. Когато звукът заглъхна, Търнър чу виковете на чайките и плясъка и шуршенето на Тихия океан.
— Някой някога се е опитвал да прави тук пристанище за данни — каза Конрой. — Международни води. По онова време никой не е живеел на орбита, така че известно време е вършело работа… — Той тръгна към гъстата джунгла от трегери, поддържаща структурата на платформата. — В един от сценариите, които ми даде Хосаката, докарваме Митчел тук, почистваме го, качваме го на Цушима и на пълна пара към добрата стара Япония. Казах им, тая я забравете. Маас ще се лепне, и може да цапардоса това тук с каквото им скимне. Казах им, че номерът е само с оная сграда, дето я имат за представителство. Маас не може да набута кой знае колко гадости там, в шибания център на Мексико Сити…
От сенките се показа фигура с глава, обезформена от издутите очила на система за нощно виждане. Махна им с тъпите, наредени едно до друго дула на флетчетна пушка Ланзинг.
— Биоопасност — каза Конрой, когато двамата отминаха. — Наведи си тук главата. И внимавай, стълбите стават хлъзгави.
Платформата миришеше на ръжда, запуснатост и солена вода. Обезцветените кремави стени бяха напръскани с разрастващи се струпеи ръжда. По трегерите на тавана бяха закачени през няколко метра захранвани от батерии фенери, които хвърляха отвратителна зеленикава светлина, едновременно интензивна и дразнещо неравна. В тази централна стая работеха поне една дузина души. Движеха се с отпуснатата прецизност на добри техници. Професионалисти, помисли си Търнър: техните очи рядко се срещаха и се говореше малко. Беше студено, много студено, и Конрой му беше дал огромна шуба, покрита с емблеми и ципове.
Брадат мъж в късо яке от овча кожа лепеше със сребриста лепенка омотани ивици фиброоптика към назъбена метална опора. Конрой си шепнеше нещо с чернокожа жена, носеща шуба като Търнъровата. Брадатият техник погледна за момент настрани и забеляза Търнър.
— По дя-яволите — каза той, все още на колене. — Предполагах, че тая ще излезе голяма, но май се задава и да не е много лесна. — Той се изправи и автоматично избърса ръце в дънките си. Както и другите техници, носеше микропорови хирургични ръкавици.
— Ти си Търнър. — Той се ухили, метна бърз поглед в посока към Конрой и измъкна черно пластмасово шише от джоба на якето. — На, посгрей се малко. Помниш ме. Бачкахме по оная работа в Маракеш, прехвърлянето на оня тип от IBM към Мицу-G. Поставях зарядите на автобуса, дето ти и французинът го вкарахте в рецепцията на хотела.
Търнър взе шишето, отвори капачката му и го надигна. Бурбон. Опари го остро и дълбоко, и от областта на гръдната му кост тръгна топлина.
— Благодаря. — Той върна шишето и другият го пъхна в джоба си.
— Оуки — каза мъжът. — Казвам се Оуки. Помниш ли ме?
— Да — излъга Търнър. — Маракеш.
— Неочаквана задача — каза Оуки. — През Шипол. Оказах се в свободната смяна. Твоят партньор тук — още един поглед към Конрой — също не е много на рахат, нали? Имам предвид, не като в Маракеш, а?
Търнър кимна.
— Ако ти трябва нещо, само се обади — каза Оуки.
— Като например?
— Друга глътка, или някое перувианско прахче, от наистина жълтите. — Оуки се ухили отново.
— Мерси — каза Търнър, виждайки как Конрой прекъсва разговора с чернокожата. Оуки също го видя, коленичи бързо и заразмотава отново сребристата лепенка.
— Кой беше този? — попита Конрой, след като преведе Търнър през тясна врата с изгнили черни гумени уплътнения по краищата. Завъртя колелото, което затваряше вратата; някой го беше смазвал наскоро.
— Казва се Оуки — отвърна Търнър, разглеждайки новата стая. Малка. Два от онези фенери, сгъваеми маси, столове, всичко чисто ново. На масите — някакви апарати под черни противопрахови капаци.
— Приятел?
— Не — каза Търнър. — Веднъж беше работил за мен. — Той се приближи до една от масите и повдигна противопраховия капак. — Какво е това? — Пултът под него имаше празния, полузавършен вид на заводски прототип.
— Кибердек на Маас-Неотек.
Търнър повдигна вежди.
— Твой?
— Получихме два. Единият е там на място. От Хосака. Определено е най-бързото нещо в мрежата, и Хосака не може дори да разгадае чиповете, за да ги откопира. Абсолютно различна технология.
— Получили са го от Митчел?
— Не казват. Това, че са допуснали то да излезе от тях, за да даде на жокеите ни малко острота, е някакъв признак за това колко много им е нужен човекът.
— Кой бачка с пулта, Конрой?
— Джейлин Слайд. Току-що разговарях с нея. — Той кимна към вратата. — Човекът на мястото е от Лос Анжелос, хлапе на име Рамирес.
— Бива ли ги? — Търнър постави обратно капака.
— Ще им се наложи, като знам колко ще струват. Джейлин си е спечелила доста име за последните две години, и Рамирес й е ученик. Абе, — Конрой сви рамене, — знаеш ги тези жокеи. Тотални откачалки…
— Откъде ги изровихте? И, между другото, откъде изровихте Оуки?
Конрой се усмихна.
— От твоя агент, Търнър.
Търнър зяпна Конрой, след това кимна. Обърна се и повдигна другия капак. Кутии, пластмаса и стиропор, подредени грижливо на студения метал на масата. Той докосна син пластмасов правоъгълник с отпечатан на него сребрист монограм: S&W.
— От твоя агент — каза Конрой, когато Търнър отвори кутията. Пистолетът беше там, в оформеното си легло от бледосин микропор, масивен револвер с грозна кутия под дебелото дуло. — S&W Тактик,
