След половин час той се появи от закритата от одеало пробна и постави чифт индо-явайски огледални пилотски очила.
— Супер отвсякъде, а? — ухили се той към Джаки.
— О, йе! — Тя направи с ръка движение, като че ли можеше да се опари на нещо. — Не ти ли хареса фланелката, която ти даде назаем Риа?
Той погледна надолу към черната фланелка, която беше избрал, към хололепенката с изображение на киберпространството на гърдите. Беше направена така, че да изглежда все едно летиш на пълна скорост през мрежата, и линиите й се размазват към краищата на лепенката.
— Не. Беше прекалено безвкусна…
— Аха — каза Джаки, оглеждайки пристегнатите черни джинси, тежките кожени ботуши с гънки в стил скафандър на глезените, черен кожен колан, поръбен с двойна линия пирамидални хромови капси. — Е, предполагам, че така повече приличаш на себе си. Хайде, Нулев Брояч, имам една кушетка за спане за теб горе, в клуба на Тъпкача.
Той я погледна накриво с палци, закачени за предните джобове на черните Левис.
— Сам, — добави тя, — не се бой.
20. ПОЛЕТ ОТ ОРЛИ
Пако подкара Ситроен-Дорнието надолу по Шампс, покрай северния бряг на Сена, след това нагоре през Ле Хале. Марли беше потънала в изумително меката кожена седалка, с шевове, по-красиви от тези на брюкселското й яке, и си наложи да изпразни мозъка си докрай, до липса на чувства. Бъди само очи, каза си тя. Само очи, тялото ти е просто тежест, притисната плавно назад от скоростта на тази развращаващо скъпа кола. Избръмчаха през Площада на Невинните, където проститутките се пазаряха с пилотите на товарни коптери в bleu de travail. Пако шофираше без усилие по тесните улички.
— Защо казахте: „Не ми причинявай това“? — Той вдигна ръка от пулта на кормилото и постави слуховия приемник в ухото си.
— Защо си подслушвал?
— Защото това ми е работата. Изпратих една жена да се качи в кулата срещу неговата, на двайсет и втория етаж, с параболичен микрофон. Телефонът в апартамента му беше отрязан, иначе щяхме да използваме него. Тя се качи, разби една празна квартира на западната страна на кулата, и насочи микрофона си точно навреме, за да ви чуем да казвате: „Не ми причинявай това“. Сама ли бяхте?
— Да.
— И той беше умрял?
— Да.
— Защо тогава го казахте?
— Не знам.
— Кой смяташ че ви е причинявал нещо?
— Не знам. Може би Ален.
— Какво ви е причинявал?
— Това, че е мъртъв? Че усложнява нещата? Кажи ми ти.
— Вие сте трудна жена.
— Пусни ме да сляза.
— Ще ви откарам до апартамента на приятелката ви…
— Спри колата.
— Ще ви откарам до…
— Ще отида пеша.
Ниската сребриста кола приближи до тротоара.
— Ще ви звънна в…
— Приятна вечер.
— Сигурни ли сте, че не бихте предпочели някоя от станциите? — запита г-н Палеологос, слаб и елегантен като богомолка в бялото си сако. Косата му също беше бяла и сресана назад с изключително внимание. — Ще бъде по-евтино и много по-весело. Вие сте много красиво момиче…
— Извинете ме? — Тя рязко отклони вниманието си от улицата зад набраздения от дъжда прозорец. — Какво? — Френският му беше тромав, ентусиазиран и със странен акцент.
— Много красиво момиче. — Той се усмихна формално. — Не бихте ли предпочели един празник в групата Мед? С хора на вашата възраст? Еврейка ли сте?
— Моля за извинение?
— Дали сте еврейка?
— Не.
— Жалко — каза той. — Имате скулите на един тип елегантни млади еврейки… Имам чудесна отстъпка за петнайсет дни на Йерусалим Едно, великолепни условия за цената. Включва скафандри под наем, храна три пъти дневно, и директна совалка от тора на JAL.
— Скафандри под наем?
— На Йерусалим Едно още не са стабилизирали напълно атмосферата — каза г-н Палеологос, бутайки купчинка розови филмчета от единия край на бюрото към другия. Офисът му беше мъничка стаичка със стени, покрити с холографски изгледи от Порос и Макао. Беше избрала неговата агенция заради неизвестността й, и защото беше възможно да я посети без да напуска малкия търговски комплекс в станцията на метрото до Андреа.
— Не — каза тя. — Станциите не ме интересуват. Искам да отида тук. — Тя потупа написаното на смачкания син пакет от Голоаз.
— Добре. Това е възможно, разбира се, но нямам списък на местата в хотелите. При приятели ли отивате?
— Пътувам по работа — каза тя нетърпеливо. — Трябва да тръгна веднага.
— Много добре, много добре. — Г-н Палеологос взе евтин на вид преносим терминал от подставката зад бюрото му. — Бихте ли ни дали кредитния си код, моля?
Тя бръкна в черната си кожена чанта и измъкна дебелата пачка Нови Йени, които беше измъкнала от чантата на Пако, докато той оглеждаше апартамента, където Ален беше умрял. Парите бяха завързани с червен полупрозрачен ластик.
— Искам да платя в брой.
— О, скъпа, — Г-н Палеологос протегна розовия си пръст и докосна най-горната банкнота, като че ли очакваше тя да изчезне. — Разбирам. Хм, сигурно разбирате, по принцип не бих правил бизнес по този начин… Но предполагам, че нещо ще може да се уреди.
— Бързо, — каза тя, — колкото се може по-бързо.
Той я изгледа.
— Разбирам. Бихте ли ми казали, моля, — пръстите му се раздвижиха над клавишите на преносимия терминал, — името, под което бихте желали да пътувате?
21. ПО МАГИСТРАЛАТА
Търнър се събуди в тихата къща и чу песента на птиците по ябълковите дървета в неподдържаната градина. Беше спал на разбитата кушетка, която Руди държеше в кухнята. Наля вода за кафе, пластмасовите тръби до резервоара на покрива свиреха, докато той пълнеше тенджерата, остави я върху пропановата горелка и излезе на верандата.
Осемте возила на Руди, подредени старателно върху чакъла, бяха покрити с роса. Едно от специалните кучета претича през отворената врата, когато Търнър слезе по стъпалата, черната качулка щракаше меко в сутрешната тишина. То спря, проточвайки струйка слюнка, поклати деформираната си глава от една страна на друга и избяга по чакъла покрай ъгъла на верандата.
Търнър спря до купето на мътнокафяв джип Сузуки, пригоден за водородно-клетъчна работа. Руди
