вагонът щеше да бъде по-малко претъпкан, и тя можеше да си прекарва времето, гадаейки кой от спътниците й принадлежи на Вирек.
Адресът, който й беше дал Ален, беше една от двадесетте бетонни кули на мрачно северно предградие, издигащи се от също бетонено плато, вероятно нечий експеримент от средата на миналото столетие. Дъждът валеше непрекъснато, но тя се чувстваше като че ли си имаше тайна уговорка с него; той придаваше на деня нещо конспиративно и се плъзгаше по шикозната каучукова чанта, натъпкана с щастието на Ален. Колко странно беше да крачи през този отвратителен пейзаж с милиони под мишница, запътила се да награди абсолютно неверния й бивш любовник с тези пачки Нови Йени.
Когато тя звънна на номерирания долен звънец на апартамента, не последва отговор. Зад зацапаната стъклена плоскост тъмнееше абсолютно гол вход. Място от типа, където включваш светлината, когато влезеш; те се изключват автоматично, винаги преди асансьорът ти да е пристигнал, оставяйки те да чакаш в миризмата на дезинфектант и уморен въздух. Тя отново позвъни.
— Ален?
Нищо.
Тя натисна дръжката на входната врата. Не беше заключено. Във входа нямаше никого. Мъртвото око на древна видеокамера я изгледа през слой прах. Воднистата светлина на следобеда се просмукваше от бетонната равнина зад нея. Токчетата й тракаха по кафявите плочки, докато тя отиде до асансьорите и натисна бутон 22. Чу се кухо избухтяване, метален стон и един от асансьорите започна да се спуска. Пластмасовите прозорчета над вратите не светеха. Кабината пристигна с въздишка и тъничко, отслабващо бръмчене. „Cher Ален, позакъсал си с общественото положение. Това място наистина е гадно.“ Когато вратите се отвориха в мрака на кабината, тя изрови изпод италианската чанта своята брюкселска чантичка. Намери плоското малко зелено ламаринено фенерче, което носеше още от първата си разходка из Париж, с лъвската глава на марката Пайл Уондър върху предницата му, и го извади. В парижките асансьори човек може да нагази в много неща: ръцете на грабител, димяща купчинка пресни кучешки изпражнения…
И слабият лъч освети сребристите кабели, смазани и блестящи, люлеещи се леко в празната шахта, върхът на десния й ботуш вече излязъл на сантиметри извън ожуления стоманен ръб на плочата, на която тя стоеше; ръката й автоматично насочи лъча надолу в ужас, надолу върху прашния, покрит с боклуци покрив на кабината два етажа по-долу. Тя забеляза невероятно количество детайли за секундите, когато фенерчето й светеше в шахтата. Имаше чувството, че е мъничка подводница, носеща се над върховете на някакво дълбоко морско дъно, и слабичкият лъч светлина се движи по тиня, несмущавана от столетия: меко легло от древни пухкави сажди, изсъхнало сиво нещо — употребяван кондом, ярките отразяващи светлината очи на смачкани парченца метално фолио, тънкото сиво резервоарче и бялото бутало на диабетична спринцовка… Тя стискаше ръба на вратата толкова силно, че ставите на пръстите я заболяха. Много бавно премести тежестта си назад, надалече от дупката. Още една крачка и изключи фенерчето.
— По дяволите — каза тя. — Ох, Господи…
Намери вратата към стълбището, включи фенерчето отново и започна да се изкачва. След осем етажа безчувствеността започна да изчезва, и тя вече трепереше, и сълзите разваляха грима й.
Потропа отново на вратата. Беше талашитена, ламинирана с отблъскваща имитация на розово дърво, зърната на литографията различими в светлината на единствената биофлуоресцентна ивица в дългия коридор.
— По дяволите, Ален? Ален!
Късогледото рибешко око на мъничката шпионка гледаше през нея, празно и отсъствуващо. В коридора миришеше отвратително, престояли миризми от готвено със синтетична подправка в тях.
Пробва дръжката, топката се завъртя, евтината мед беше мазна и студена, и чантата с парите внезапно натежава, ремъкът се впива в рамото й. Вратата се отваря лесно. Къса ивица от оранжев килим, с неправилни розови правоъгълници, десетилетна мръсотия утъпкана в рязко очертана следа от хиляди наематели и техни посетители…
— Ален? — Миризма на черни френски цигари, почти успокояваща.
И го намира там в същата тази водниста светлина, сребриста светлина, другите блокове-кули безлични зад правоъгълника на прозореца, на фона на бледото дъждовно небе, и той лежи свит като дете на отвратителния оранжев килим, гърбът му като въпросителен знак под изпънатото бутилково зелено велурено яке, лявата му ръка разперена над ухото, бели пръсти с лек синкав оттенък в основата на ноктите.
Тя коленичи и докосна шията му. Знаеше. Зад прозореца дъждът се плъзгаше надолу завинаги. Взе главата му в скута си с разтворени крака, държеше го, разтърсваше го, люлееше го, глухото тъжно животински остро чувство изпълваше голия правоъгълник на стаята… След известно време забеляза острото нещо под дланта му, гладкия край на много тънка и много твърда жица от неръждаема стомана, който стърчеше от ухото му, между разтворените пръсти.
Грозно, грозно, това не беше начин да се умре, гневът я изправи на ръка с пръсти, свити като нокти. За да разучи тихата стая, където той беше умрял. Нямаше следи от него, нищо, освен парцаливото му куфарче. Отвори го и намери два бележника на спирала с новички и чисти страници, непрочетен, но много модерен роман, кутийка кибритени клечки и полупразен син пакет Голоаз. Подвързаният с кожа тефтер от Браунс го нямаше. Тя потупа якето му, плъзна пръсти по джобовете, но той беше изчезнал.
Не, помисли си тя, ти не би го записал там, нали? Но ти никога не можеше да си спомниш телефон или адрес, нали? Тя огледа отново стаята. Беше я обхванало странно спокойствие. Налагаше ти се да си записваш, но ти беше потаен, и не вярваше на малкото ми тефтерче от Браунс, не: ти можеше да срещнеш момиче в някое кафе и да си запишеш телефона й върху кибритена кутийка или на парче хартия и да го забравиш, и аз да го намеря след седмици, докато подреждам нещата ти.
Тя влезе в мъничката спалня. Там имаше яркочервен сгъваем стол и дюшек от евтин жълт дунапрен, който служеше за легло. На него имаше кафяво пеперудообразно петно от менструална кръв. Тя го вдигна, но под него нямаше нищо.
— Трябва да си бил разтревожен, — каза тя, гласът й трепереше от бяс, който не се опитваше да разбере, ръцете й бяха студени, по-студени от тези на Ален, докато тя ги прокарваше по червените тапети, търсейки някой отлепил се ръб, някое място за криене. — Горкият глупав лайнар. Горкият глупав мъртъв лайнар.
Нищо. Отново във всекидневната, и беше някак изумена от това, че той не се е помръднал; очакваше той да скочи, да каже здрасти, да размаха няколкото сантиметра жица за шеги. Свали обувките му. Те имаха нужда от лепене и нови токове. Погледна в тях, опипа подплатата. Нищо.
— Не ми причинявай това. — Отново в спалнята. Тясната тоалетна. Бутна настрани завеската от евтини бели пластмасови ленти — увиснала пластмасова етажерка. Домъкна дунапрена с петното и се покатери на него, токчетата й потъваха, за да прокара ръце по дължината на шперплатовата подставка, и откри в далечния ъгъл твърдо сгънато парче хартия, правоъгълно и синьо. Разгърна го, забелязвайки как са се олющили ноктите, които беше лакирала толкова внимателно, и намери номера, който той беше записал със зелен фулмастер на празния пакет Голоаз.
На вратата се почука.
И гласът на Пако:
— Марли? Ехо? Какво е станало?
Тя пъхна хартийката под колана на дънките и се обърна, за да срещне спокойните му, сериозни очи.
— Ален — каза тя. — Мъртъв е.
19. ХИПЕРМАРТ
Той видя Лукас за последен път пред една голяма стара общинска сграда на Мадисън Авеню. И така го помнеше след това: едър черен мъж в строг черен костюм, тръгнал да се качва в дългата си черна кола, едната черна, меко лъсната обувка вече на пухкавия килим във вътрешността на Ахмед, другата все още на
