полица, достатъчно широка, за да се постави на нея малкото хибачи, което държеше под мивката. Сега подреждаше черните квадратни въгленчета върху скарата.
— Имах днес разговор за твоя наемател — каза тя, като постави хибачито върху шперплата и запали зеленикавата смес за разпалване с пиезозапалката от котлона. — Беше дошъл нашият академик от Найс. Беше много учуден защо съм избрала Йозеф Вирек за център на интереса си, но е също и рогат стар козел, така че направо си умираше да приказва.
Марли стоеше до нея, гледайки как почти невидимите пламъчета лижат въглените.
— Непрекъснато намесваше в това Тесие-Ашпулови, — продължаваше Андреа, — и Хюгс. Хюгс бил американец от средата и края на двайсетия век. И него го има в книгата, като нещо като прото-Вирек. Не знаех, че Тесие-Ашпулови са започнали да се разпадат. — Тя се върна до масата и разопакова шест големи тигрови рака.
— Те не бяха ли франко-австралийци? Май си спомням нещо документално. Притежаваха една от големите станции?
— Свободната станция. Професорът ми каза, че тя сега е продадена. Изглежда че една от дъщерите на стария Ашпул някак си е успяла да завладее контрола върху цялата финансова империя, станала все по- ексцентрична и интересите на клана отишли по дяволите. Всичко това в продължение на последните седем години.
— Не виждам какво общо има това с Вирек. — Марли гледаше как Андреа набучва всеки рак на отделна дълга бамбукова игла.
— И аз също. Професорът ни разправя, че както Вирек, така и Тесие-Ашпулови са изумителни анахронизми, и че като се наблюдават може да се научи много за корпоративната еволюция. Във всеки случай, беше убедил доста от главните ни редактори…
— И какво казваше той за Вирек?
— Че лудостта на Вирек ще приеме различна форма.
— Лудост?
— Всъщност той избягваше да я нарича така. Но Хюгс очевадно е бил луд за връзване, старият Ашпул също, а дъщеря му направо откачена до дупка. Той казваше, че Вирек ще бъде принуден от еволюционния натиск да направи някакъв преход. Това беше думата му — преход.
— Еволюционният натиск?
— Да — каза Андреа, поставяйки набучените раци в хибачито. — Той говори за корпорациите като че ли те са някакъв вид животни.
След вечерята те излязоха да се поразходят. Марли усети, че от време на време се напряга да усети представата за механизма на контрола на Вирек, но Андреа изпълваше вечерта с обичайните си топлина и здрав разум, и Марли беше благодарна да се разхожда в град, в който нещата бяха просто самите себе си. Какво можеше да бъде просто в света на Вирек? Тя си спомняше медната дръжка в Галери Дюпероа, как тя се беше променила така неописуемо в ръката й, докато я повличаше във Вирековия модел на Парк Гюел. Беше ли той винаги там, чудеше се тя, в парка на Гауди, в един безкраен следобед? Сеньор е богат. Сеньор може да се явява по колкото си иска различни начини. Тя потрепера в топлия вечерен въздух и се приближи до Андреа.
Неприятното на един симстимов конструкт беше всъщност, че той носеше усещането, че всяка една заобикаляща среда може да бъде нереална, че стъклата на витрините, покрай които преминаваха те с Андреа, можеха да бъдат само изображения. Огледалата са по някакъв начин изначално цялостни, беше казал някой, конструктите са още повече, реши тя.
Андреа спря до един киоск, за да купи английските си цигари и новото Elle. Марли чакаше на тротоара, потокът на минувачите автоматично се разделяше около нея, плъзгаха се и отминаваха лица, студенти, бизнесмени и туристи. Някои от тях бяха част от машината на Вирек, смяташе тя, с жици, вързани към Пако, Пако с кафявите му очи, приятелското му поведение, сериозността му, мускулите, движещи се под свободната фланелка. Пако, който беше работил за Сеньор през целия си живот…
— Какво ти става? Изглеждаш, като че ли току-що си глътнала някаква гадост. — Андреа скъса целофана на пакетчето с двайсет Силк Кът.
— Не — отговори Марли и потрепера. — Но ми се струва, че почти съм го направила…
По пътя към къщи, въпреки разговора с Андреа и топлината й, витрините се превръщаха в кутии, всяка една от тях, конструкции, като работите на Джоузеф Корнел или на мистериозния майстор на кутии, когото търсеше Вирек, и книгите и кожите и италианските платове бяха подредени така, че да отразяват геометрията на безименна тъга.
И отново се събуди с лице, притиснато към кушетката на Андреа, червеното одеало се беше събрало около раменете й, миришеше на кафе, докато Андреа си тананикаше някаква токийска поп-песен в съседната стая и се обличаше в сивото утро на дъждовния Париж.
— Не — каза тя на Пако. — Ще отида сама. Предпочитам го.
— Това са страшно много пари. — Той сведе поглед към италианската чанта на масичката за кафе между тях. — Опасно е, разбирате ли?
— Никой не знае, че нося пари, нали? Само Ален. Ален и твоите приятели. И не твърдя, че ще отида сама, само че не ми е до компания.
— Нещо не е наред ли? — В ъгълчетата на устата му се появиха сериозни линии. — Ядосана ли сте?
— Просто ми се иска да остана насаме със себе си. Ти и другите, които и да са те, можете да ме последвате, да ме следвате и да ме наблюдавате. Ако ме изгубите, което не ми се вижда много вероятно, сигурна съм, че имате адреса.
— Вярно е — каза тя. — Но да носите няколко милиона Нови Йени сама през цял Париж… — Той сви рамене.
— И какво, ако ги изгубя? Ще забележи ли Сеньор загубата? Или просто ще има друга чанта, други четири милиона? — Тя стисна ремъка за през рамо и се изправи.
— Разбира се, че ще има друга чанта, въпреки че ще е нужно да положим известни усилия, за да съберем това количество пари в наличност. И не, Сеньор няма да „забележи“ тази загуба, в смисъла, който вие влагате в това, но ще ми бъде потърсена отговорност за безсмислената загуба на дори по-малка сума. Много богатите имат една обща характеристика — грижат се добре за парите си. Ще го забележите и сама.
— Въпреки това тръгвам отделно. Не сама, но ме оставете насаме със себе си.
— С интуицията ви.
— Да.
Ако я следваха, а тя беше сигурна, че го правеха, то те бяха невидими както винаги. Всъщност, не изглеждаше най-вероятно да оставят Ален без наблюдение. Сигурно адресът, който той й беше дал тази сутрин, щеше да бъде вече в центъра на интересите им, без значение дали той беше там, или не.
Днес тя усещаше нова сила. Беше стояла до Пако. Това беше имало нещо общо с внезапното й подозрение предишната нощ, че Пако може би е там отчасти заради нея, с неговия хумор, мъжко поведение и затрогващо неразбиране на изкуството. Тя си припомни Вирек да казва, че те знаят за нея повече, отколкото тя знае за себе си. Какво тогава беше по-лесно за тях от това да запълнят последните няколко празни места в мрежата, която представляваше Марли Крушкова? Пако Естевес. Перфектният непознат. Твърде перфектен. Тя се усмихна на отражението си в стена от сини огледала, докато ескалаторът я носеше надолу в метрото, доволна от подстрижката на тъмната си коса и от стилно строгите титанови рамки на тъмните очила Порше, които беше купила тази сутрин. Добри устни, помисли си тя, наистина съвсем нелоши устни, и слабичко момче в бяла риза и черно кожено яке й се усмихна от ескалатора за нагоре. Под мишницата му имаше огромна черна чанта-портфейл.
В Париж съм, помисли си тя. За пръв път от много дълго време това само по себе си вече беше повод да се усмихне. И днес ще дам на отвратителния глупак и бивш мой любовник четири милиона Нови Йени, и той ще ми даде нещо в замяна. Име, или адрес, може би телефонен номер. Тя си купи билет за първа класа:
