мисли, че каквото и да било ще бъде някога наред за който и да било от тях. Тя като че ли не знаеше, че думите, които са ги докарали тук, са изречени от нейната уста. Значи, помисли си той, ги е казала не тя… От двете страни на входа на Хипермарт имаше скитници, парцалите им бяха приели точно оттенъка на тротоара; на Търнър му се струваше, че като че ли бавно са изникнали от тъмния бетон, за да станат подвижни продължения на града.
— При Тъпкача — каза гласът, приглушен от гърдите му, и той усети студено отвращение. — Нощен клуб. Намери коня на Данбала. — И след това тя отново плачеше. Той я взе за ръка и минаха покрай спящите битници, под помътнялата позлата на надписа и през стъклените врати. Той видя надолу по редица от навеси и празни сергии машина за еспресо, момиче с черна коса да бърше тезгях.
— Кафе — каза той. — Храна. Ела. Трябва да хапнеш.
Той се усмихна на момичето, когато Анджи се настани на стола.
— Как стои въпросът с парите? Приемате ли в налични?
Тя го изгледа и сви рамене. Той измъкна двайсетачка от чантичката на Руди и й я показа.
— Какво искаш?
— Кафета. Някаква храна.
— Някакви по-дребни пари?
Той поклати глава.
— Съжалявам. Не мога да върна.
— Не е нужно.
— Ти луд ли си?
— Не, но искам кафе.
— Тук има някакъв номер, мистър. Не изкарвам по толкова и за седмица.
— Твои са.
По лицето й премина гняв.
— Ти си с онези скапаняци нагоре по стълбите. Задръж си парите. Затварям.
— Не сме с никого — Той се наведе над тезгяха леко, така че парката да се поотвори и тя да може да види Смит & Уесъна. — Търсим един клуб. Викат му „При Тъпкача“.
Момичето погледна към Анджи, след това обратно към Търнър.
— Болна ли е? Наркосана? Какво й е?
— Ето ти парите — каза Търнър. — Дай си ни кафето. Ако искаш да задържиш рестото, кажи ми как да намеря клуба на Тъпкача. Нужно ми е. Разбираш?
Тя плъзна износената банкнота извън полезрението му и отиде до машината за еспресо.
— Вече не разбирам абсолютно нищо. — Бутна чашите, изцапани с мляко, настрани. — Какво става с Тъпкача? Приятел ли си му? Познаваш ли Джаки?
— Да — каза Търнър.
— Тя дойде тази сутрин с един ситен уилсън от предградията. Мисля, че отидоха там горе.
— Къде?
— При Тъпкача. Тогава започнаха странните работи.
— Аха?
— Всичките тия малоумници от Баритаун, с мазотиите и белите обувки, и действат все едно мястото е тяхно. И в момента май наистина е, поне най-горните два етажа. Купиха хората направо по сергиите. Много народ от долните етажи директно си събра багажа и се вдигна. Бая странно…
— Колко дойдоха?
Машината забълва пара.
— Май към стотина. Изкараха ми акъла днес, ама цял ден не мога да намеря шефа ми. Така или иначе, след половин час затварям. Момичето от дневната изобщо не си показа тук носа, или може би е пристигнала, усетила е на какво мирише и се е изнизала… — Тя взе малката, вдигаща пара чаша и я постави пред Анджи. — Добре ли си, сладурче?
Анджи кимна.
— Имаш ли някаква идея за какво са се събрали тези типове горе? — попита Търнър.
Момичето се върна при машината и тя засъска отново.
— Мисля, че чакат някого — каза тя тихо и подаде на Търнър еспресото. — Или някой да се опита да излезе от при Тъпкача, или някой да се опита да влезе…
Търнър погледна надолу към кълбетата кафява пара над кафето.
— И никой не повика полицията?
— Полицията? Мистър, това е Хипермарт. Тук хората не викат полицията…
Чашката на Анджи се разби върху мраморния тезгях.
— Кратко и ясно, наемнико — прошепна гласът. — Знаеш пътя. Влез.
Момичето от кафето беше зяпнало.
— Господи, тя сигурно е здравата наркосана… — Погледна към Търнър студено. — Ти ли й го даде?
— Не, но е болна. Всичко ще бъде наред. — Той изпи на един дъх черното горчиво кафе, и за момент му се стори, че може да усети диханието на целия Агломерат, и диханието беше старо и болно и уморено, по целия път и всички станции от Бостън до Атланта…
28. ДЖЕЙЛИН СЛАЙД
— Господи, — говореше Боби на Джаки, — не можеш ли да му овържеш ръката или там нещо? — Изгорената ръка на Тъпкача изпълваше стаичката с миризма като на прегоряло свинско, която караше стомаха на Боби да се свива.
— Изгорено не се превръзва — каза тя, помагайки на Тъпкача да седне на стола си. Започна да отваря чекмеджетата на бюрото едно след друго. — Имаш ли нещо срещу болка? Дермове? Какво да е?
Тъпкача поклати глава. Дългото му лице беше отпуснато и бледно.
— Може би. Зад бара има аптечка…
— Дай я! — изстреля Джаки. — Действай!
— Какво си се толкова загрижила за него? — започна Боби, обиден от тона й. — Той се опита да пусне онези Готици вътре…
— Дай аптечката, задник такъв? Той просто се отпусна за секунда, и толкова. Изплаши се. Дай ми аптечката или ще ти потрябва на теб.
Боби изхвърча навън в клуба и намери Бийвър да свързва с жици розови кренвирши пластичен експлозив към жълта пластмасова кутия, подобна на дистанционно за детско автомобилче. Кренвиршите бяха лепнати около пантите на вратите и от двете страни на ключалката.
— Това пък защо? — запита Боби, прехвърляйки се през бара.
— Някой може да иска да отвори — каза Бийвър. — Пробва ли, ще му направим услугата ние.
Боби спря за момент, за да разгледа подреждането.
— Що просто не ги лепнеш на стъклото, да издухат директно навън?
— Твърде очевидно — каза Бийвър, изправяйки се с жълт детонатор в ръцете. — Но се радвам, че мислиш за такива неща. Ако пробваме да го издухаме директно навън, част влиза обратно вътре. Така е… по-хитро.
Боби сви рамене и се наведе зад бара. Рафтове от метална мрежа, пълни с пластмасови пликчета с крилови вафли, широк асортимент забравени чадъри, голям речник, синя дамска обувка, бяла пластмасова кутия с подобен на руна червен кръст, изрисуван с лак за нокти… Той грабна кутията и хукна обратно към бара.
— Хей, Джаки… — започна той, оставяйки аптечката до дека на Тъпкача.
— Няма нищо. — Тя отвори кутията и зарови из съдържанието. — Тъпкач, тук вътре има главно кабарчета…
Тъпкача слабо се усмихна.
— Ето. Тези ще те пооправят. — Тя размота лист червени дермове, разпечати три и ги притисна върху гърба на изгорената длан. — Макар че нещо локално би свършило по-добра работа.
— Мислех си, — започна Тъпкача, гледайки нагоре към Боби, — че точно сега можеш да си заслужиш
