— Наистина. Наистина, кълна се в Бога…
— Добре де, ти не си каквото ми трябва, Нулев Боби. Аз бях на поход из киберпространството, нагоре- надолу, опитвайки се да намеря кой уби моя човек. Мислех че е Маас, защото отмъквахме един от техните хора за Хосака, така че проследих един отряд вратоци от техните. Най-напред видях какво направиха със сградата на майка ти. След това трима от тях се метнаха на някакъв тип, на когото викаха Финландеца, само че не се върнаха обратно.
— Финландецът ги уби — каза Боби. — Видях ги. Мъртви.
— Наистина ли? Добре тогава, може да има за какво да си поплямпаме. След това гледах как другите трима използваха същия гранатомет по един сводникомобил.
— Лукас.
— Но едвам го направиха, един хеликоптер прелетя над тях и ги изпържи и тримата с лазер. Да знаеш нещо за това?
— Не.
— Май ти се очертава да ми разправиш твоята история, Нулев Боби. Действай бързо!
— Ами, скив, бях се засилил да направя онзи набег. И взех един ледотрошач от Две за ден, отгоре от Проектите, и…
Когато той привърши, тя мълчеше. Изрисуваната с линии анимационна фигура стоеше до прозореца, като че ли изучаваше телевизионните дървета.
— Имам идея — предложи той. — Може би можеш да ни помогнеш…
— Не.
— Ама това може да ти помогне да намериш каквото търсиш…
— Не. Просто искам да убия шибаняка, който уби Рамирес.
— Но те са ни хванали там в капан, и ще ни убият. Те са от Маас, подир които си вървяла из мрежата! Наели са едно стадо Готици и Непукисти…
— Не са от Маас — каза тя. — Група европейци оттатък Парк Авеню. Ледът около тях е цял километър дебел…
Боби го асимилира.
— Те ли са онези от коптера, дето са убили другите от Маас?
— Не. Не можах да фиксирам оня коптер, и те отлетяха на юг. Изгубих ги. Имам обаче идейка… Както и да е, пускам те. Ако искаш да пробваш оня код на Якудза, давай.
— Но, мадам, имаме нужда от помощ…
— За помощ процент не дават, Нулев Боби — каза тя, и в следващия момент той седеше пред бюрото на Тъпкача, и мускулите на гърба и врата го боляха. Отначало не можеше да си фокусира зрението, така че мина около минута преди да види, че в стаята има чужди хора.
Мъжът беше висок, може би по-висок от Лукас, но по-строен и по-тесен в кръста. Носеше някакво торбесто бойно яке с огромни джобове, което висеше по него на гънки, и гърдите му бяха голи освен черна хоризонтална ивица плат. Очите му изглеждаха насинени и трескави, и държеше най-голямото ръчно оръжие, който Боби беше виждал някога, нещо като огромен револвер с някакво странно устройство, вградено под дулото, подобно на глава на кобра. До него, олюлявайки се, стоеше момиче може би горе-долу на възрастта на Боби, също с черно около очите — въпреки че нейните бяха черни — и дълга черна коса, която имаше нужда от миене. Носеше черна фланелка, прекалено голяма за нея, и дънки. Мъжът протегна лявата си ръка и я подпря.
Боби загледа, след това зяпна, когато спомените се стовариха върху него.
Гласнамомиче, кафявакоса, тъмниочи, ледът, който го разяжда, тракащите му зъби, гласът й, огромното нещо, което се навежда…
— Вив ла Вюеж, — каза Джаки до него, изпъната, с длан, стиснала рамото на Боби, — Чудотворната Дева. Тя дойде, Боби! Данбала я изпрати.
— Беше вързан за известно време, момче — каза високият мъж на Боби. — Какво стана?
Боби премига, огледа се трескаво наоколо и срещна очите на Тъпкача, замъглени от лекарствата и болката.
— Кажи му — каза Тъпкача.
— Не можах да стигна до Якудзаджиите. Някой ме хвана, не зная как…
— Кой? — Високият мъж обхвана с ръка момичето.
— Каза, че името й било Слайд. От Лос Анджелос.
— Джейлин — каза мъжът.
Телефонът на бюрото на Тъпкача заподсвирква.
— Обади се — каза мъжът.
Боби се обърна и Джаки се протегна и натисна бутончето под квадратния екран. Екранът светна, премига и показа лицето на мъж, широко и много бледо, с подути и изглеждащи сънено очи. Косата му беше обезцветена почти до бяло и сресана право назад. Имаше най-присвитата уста, която Боби беше виждал.
— Търнър, — каза обадилият се, — по-добре да говорим сега. Нямам още много време. Мисля, че трябва да изкараш тези хора от стаята, като начало…
29. МАЙСТОРЪТ НА КУТИИ
Въжето с възлите продължаваше и продължаваше. От време на време те стигаха до завои и разклонения на тунела. На такива места въжето беше омотано около някоя опора или залепено с голяма прозрачна топка епоксид. Въздухът беше все така застоял, но по-студен. Когато спряха да си починат в цилиндрична камера, разширение на тунела преди тройно разклонение, Марли помоли Джонс за малкото плоско работно фенерче, което той носеше завързано със сива еластична лента на челото. Хванала го с ръкавицата на червения костюм, тя запридвижва светлината по стената на камерата. По стените имаше изгравирани схеми, микроскопично тънки линии…
— Постави си шлема — посъветва я Джонс. — Имаш по-добър фенер от моя…
— Не. — Марли потрепера и му подаде фенерчето. — Ще ми помогнете ли да изляза от това, ако обичате? — Тя потупа с ръкавицата по твърдия нагръдник на костюма. Огледалният купол на шлема беше закачен на кръста на костюма с хромирана кука-закопчалка.
— По-добре си го пази — каза Джонс. — Единственият в Мястото е. Имам един, там където спя е, но нямам въздух за него. Бутилките на Скандала не стават за моя транспиратор, а неговият костюм е само дупки… — Той сви рамене.
— Не, благодаря — отвърна тя, борейки се със закопчалката на кръста, където беше видяла Рез да завърта нещо. — Не мога да издържам повече…
Джонс се придърпа по въжето и направи нещо, което тя не видя. Чу се щракване.
— Вдигни си ръцете над главата.
Получи се неловко, но най-сетне тя заплува свободно, все още в черните дънки и бялата копринена блуза, която беше носила при онази последна среща с Ален. Джонс закопча празния червен костюм към въжето с друга закопчалка от тези, които носеше около кръста си, след това откопча издутата й чантичка.
— Искаш ли това? Да го носиш със себе си, имам предвид? Можем да го оставим тук, и да си го вземеш по пътя обратно.
— Не, ще го взема. Дайте ми го. — Тя обви ръка около въжето и отвори чантичката. Якето й изскочи, последвано от един от ботушите й. Успя да натъпче обратно ботуша в чантичката, след това се навря в якето.
— Готино парче обработена кожа — отбеляза Джонс.
— Моля ви, нека побързаме…
— Вече не е далече. — Работното му фенерче се завъртя, и светлината й показа как въжето изчезва през един от трите кръгли отвори, разположени в равностранен триъгълник.
