омотано в слонски гънки тъмна вълна. Малки тъмни очи я гледаха безизразно през очила със стоманена рамка. Носът му като че ли някога беше бил смачкан напълно и никога не беше оправян. Косата му, каквото беше останало от нея, беше обръсната, само малко сива четина беше оставена отзад, и черните му ръкавици с връзки бяха изтъркани и без пръсти.
— Името ми, ако разбирате, — каза той, като че ли това щеше мигновено да я убеди в нещо, — е Петал.
Петал наричаше града Пушека.
Кумико трепереше върху студената червена кожа. Гледаше през стъклото на стария Ягуар как снегът пада и се топи по пътя, който Петал наричаше М4. Късното следобедно небе беше безцветно. Той караше тихо, ефикасно, с присвити устни, като че ли се готвеше да подсвирне. Движението изглеждаше абсурдно рядко за свикналите с Токио очи. Задминаха автоматичен ТИР на Евротранс. От тъпата му муцуна стърчаха сензори и редове фарове. Въпреки скоростта на Ягуара, Кумико имаше усещането, че стои на едно място. Частиците Лондон започваха да се въртят около нея, приближавайки се. Стени от мокра тухла, бетонни арки, черно боядисано ковано желязо, заострено нагоре в копия.
Докато тя гледаше, градът се самоопределяше пред нея. Докато Ягуарът чакаше на пресечките на М4, тя можеше да различи лица през снега, зачервени лица на гайджини над тъмни дрехи, брадички, присвити надолу в шалове, женски токчета, тракащи през сребристи локвички. Редовете магазини и къщи й напомняха пищно детайлираните декорчета, които беше виждала подредени около локомотив-играчка в галерията в Осака на продавач на европейски антики.
Тук никак не приличаше на Токио, където миналото, всичко, което беше останало от него, беше пазено с нервна грижливост. Историята беше се превърнала там в качество, нещо рядко, посочвано от правителството и пазено от закона и корпоративните дарения. Тук тя изглеждаше че е самата същност на нещата, като че ли градът беше едно единно цяло от камък и тухла, неизброими слоеве от послания и значения, ера върху ера, генерирани през столетията под диктата на почти нечетлива вече ДНК на капитали и империя.
— Извинявай, че Суейн не можа да дойде да те посрещне лично — каза мъжът, наречен Петал. Кумико имаше проблеми не толкова с акцента му, колкото от начина, по който той сглобяваше изреченията: тя отначало взе извинението за нареждане. Помисли дали да не се допита до призрака, след това се отказа от идеята.
— Суейн — промълви тя. — Г-н Суейн ли ще ми е домакин?
Очите на Петал я срещнаха в огледалото.
— Роджър Суейн. Баща ти не ти ли е казал?
— Не.
— Аха. — Той кимна. — Г-н Янака съобразява сигурност в тези неща, разумна работа… Човек с неговото положение, и прочее… — Той въздъхна шумно. — Съжалявам за парното. В гаража трябваше да са се погрижили…
— Вие от секретарите на г-н Суейн ли сте? — обърна се тя към масивните гънки плът над яката на дебелото тъмно палто.
— Негов секретар ли? — Той като че ли обмисли идеята. — Не, — каза накрая, — не съм. — Зави през кръгово движение, покрай блестящи металически навеси и вечерния поток пешеходци. — Яла ли си? Храниха ли те по време на полета?
— Не бях гладна. — Усещайки маската на майка си.
— Добре, Суейн ще има нещо за теб. Яде доста японски манджи. — Той издаде странен цъкащ звук с език и погледна назад към нея.
Тя гледаше покрай него, виждайки целувката на снежинките и смазващия замах на чистачките.
Резиденцията на Суейн в Нотинг Хил се състоеше от три свързани викториански къщи, разположени някъде в снежната смес от площади, пресечки и улички. Петал, държейки по две от чантите на Кумико във всяка ръка, й обясни, че през номер 17 се влиза също и за номера 16 и 18.
— Няма смисъл да хлопаш тук — каза той, посочвайки тромаво с тежките чанти в ръката си към лъскавата червена боя и полираните бронзови украшения на вратата на номер 16. — Отзад са двайсет инча железобетон.
Тя погледна надолу по пресечката. По леката й извивка се отдалечаваха почти еднакви фасади. Снегът беше станал по-гъст, и безизразното небе беше осветено от розовия блясък на натриеви лампи. Улицата беше пуста, снегът — чист, без следи. В студения въздух имаше непознато усещане, слаб, убедителен намек за горене, архаични горива. Обувките на Петал оставяха големи, добре очертани отпечатъци. Бяха оксфордки от черна кожа с тесни върхове и извънредно дебели, разядени подметки от пурпурна пластмаса. Тя последва отпечатъците му, започнала да трепери, нагоре по сивите стъпала на номер 17.
— Аз съм това, — каза той на боядисаната в черно врата, — вход. — След това въздъхна, остави четирите чанти в снега, свали ръкавицата без пръсти от дясната си длан и я натисна върху кръг ярка стомана, очертан върху едно от крилата на вратата. На Кумико й се стори, че чува леко бръмчене, звук като от комар, който изтъня до изчезване, и след това вратата потрепери от приглушеното щракване на магнитни резета, когато те се отключиха.
— Вие нарекохте града Пушека — каза тя, когато той протегна ръка към медната дръжка.
Той спря за момент.
— Пушека, да. — И отвори вратата в топлина и светлина. — Стар израз, един вид прякор. — Вдигна чантите й и влезе в покрито със сини килими фоайе с боядисана в бяло ламперия. Тя го последва, и вратата се затвори сама след нея и резетата й щракнаха. Над бялата ламперия висеше репродукция в махагонова рамка, коне на полето и крехки малки фигурки в червени палта. Колин чип-призракът би живял там, помисли си тя. Петал отново беше оставил чантите й. На синия килим лежаха люспи утъпкан сняг. Той отвори друга врата, зад нея имаше блестяща стоманена клетка. Дръпна решетката с издрънчаване. Тя загледа клетката, объркана.
— Асансьорът — каза той. — Няма място за нещата ти. Ще се върна за тях.
Въпреки очевидната си възраст, той вървеше напълно гладко, когато Петал докосна бял порцеланов бутон с дебелия си показалец. Кумико беше принудена да стои много близко до него: той миришеше на мокра вълна и на някакъв билков препарат за бръснене.
— Настанихме те най-горе — каза той, докато я водеше по тесен коридор, — защото смятахме, че тишината ще ти хареса. — Той отвори врата и я покани вътре с жест. — Надявам се да е така… — Свали очилата си и ги затърка енергично със смачкана кърпичка. — Ще взема багажа ти.
Когато той излезе, Кумико бавно обиколи масивната черна мраморна вана, която доминираше центъра на ниската, претрупана стая. Стените, наклонени остро към тавана, бяха покрити с напръскани със злато огледала. Чифт малки тавански прозорчета бяха разположени от двете страни на най-голямото легло, което беше виждала. Над леглото в огледалото имаше вградени малки спотове, подобни на лампичките за четене на самолет. Тя застана до ваната и докосна извитата шия на позлатен лебед, който играеше ролята на чучур, разтворените му криле бяха кранчетата. Въздухът в стаята беше топъл и неподвижен, и за миг като че ли присъствието на майка й я изпълни като болезнена мъгла.
Петал се прокашля от вратата.
— Добре тогава, — каза той, вмъквайки се с багажа й, — всичко окей ли е? Да си гладна вече? Не? Оставям те да се разполагаш… — Той подреди чантите й до леглото. — Ако ти се дояде нещо, дрънни. — Посочи орнаментиран антикварен телефон с извити медни микрофон и слушалка и извита дръжка от слонова кост. — Просто я дигни, няма нужда от набиране. Закуска когато искаш. Питай някой, ще ти покаже къде. После можеш да видиш Суейн…
Чувството за майка й беше изчезнало с връщането му. Тя се опита да го усети отново, след като той й пожела лека нощ и затвори вратата, но то беше изчезнало.
Тя остана дълго до ваната, галейки гладкия метал на хладната шия на лебеда.
2. АФРИКАНЧЕТО
