мрак. Тя сядаше на стол от обикновена бяла пластмаса и гледаше брауновия танц на мухите. В блясъка на лампите те хвърляха миниатюрни, едва видими сенки, летящи възелчета върху пясъка.
Звукът на морето я обгръщаше в движението си. Късно през нощта, докато тя спеше в по-малката от двете спални за гости, той си пробиваше път в сънищата й. Но никога в нахлуващите спомени на странник.
Изборът на спалня беше инстинктивен. Основната спалня беше минирана с детонаторите на стара болка.
Лекарите в клиниката бяха използвали химически клещи, за да изтръгнат пристрастяването към дрогата от рецепторите на мозъка й.
Тя си готвеше сама в бялата кухня, затопляше замразен хляб в микровълновката, изсипваше пакети суха швейцарска супа в безупречно чисти стоманени тенджери, пробивайки си безчувствено път през безименното, но все по-познато пространство, от което беше така неусетно изолирана от проектираната от специалисти дрога.
— На това му викат живот — каза тя на белия ъгъл. И какво ли ще измъкнат от това вградените в къщата психоблокове на Sense/Net, чудеше се, ако някой скрит микрофон го улови и им го предаде? Тя разбърка супата с изящна неръждаема бъркалка, гледайки как се вдига пара. Това да прави нещо помага, помисли си тя, просто да правиш нещо сама; в клиниката бяха настояли тя сама да си оправя леглото. Сега тя сърбаше направената от самата нея супа, намръщена, и си припомняше клиниката.
Беше си взела седмица почивка от лечението. Лекарите бяха протестирали. Детоксикацията мина разкошно, бяха казали те, но терапията още не е започнала. Бяха посочили процента на връщане към дрогата сред клиентите, които не довършваха програмата. Бяха й обяснили, че застраховката й ще е невалидна, ако тя не довърши лечението си. Sense/Net ще плати, беше им отговорила тя, освен ако те не предпочитат тя лично да им плати. И беше извадила платиновия си чип от МицуБанк.
Нейният Lear пристигна час след това; тя му поръча да я откара до LAX, поръча кола да я посрещне там, и нареди да не се приемат позвънявания.
— Съжалявам, Анджела, — каза аеропланът, завивайки над Монтего Бей секунди след излитането, — но Хилтън Суифт е упражнил приоритетно нареждане.
— Анджи, — каза Суифт, — знаеш, че съм винаги зад теб, където и да си. Знаеш го, Анджи.
Тя се обърна и изгледа черния овал на високоговорителя. Беше центриран в гладка сива пластмаса, и тя си представи Суифт свит там, дългите му крака на бегач свити болезнено, гротескно, зад таблото на Lear-а.
— Знам го, Хилтън — каза тя. — Радвам се, че се обади.
— Отиваш в Лос Анджелос, Анджи.
— Да. Така казах на самолета.
— До Малибу?
— Точно така.
— Пайпър Хил пътува към летището.
— Благодаря, Хилтън, но не я искам там. Не искам никого. Искам кола.
— В къщата няма никого, Анджи.
— Добре. Точно това искам, Хилтън. Никого в къщата. Къщата да е празна.
— Сигурна ли си, че това е добра идея?
— Най-добрата идея, която съм имала от много време насам, Хилтън.
Последва пауза.
— Казват, че е минало наистина добре, Анджи, лечението. Но искаха да останеш.
— Имам нужда от седмица — каза тя. — Една седмица. Седем дни. Сама.
След третата си нощ в къщата тя се събуди призори, направи си кафе и се облече. По широкия прозорец към верандата отпред имаше кондензирала влага. Спането беше обикновено спане; ако й се бяха присънили някакви сънища, то тя не можеше да си ги спомни. Но усещаше някакво ускоряване на нещата, почти главозамайване. Стоеше в кухнята и усещаше студа на теракотения под през дебелите хавлиени чорапи, с длани около топлата чаша.
Имаше нещо. Тя протегна ръце, надигайки чашата с кафе като купа, жест едновременно инстинктивен и ироничен.
Бяха минали три години, откакто лоата я бяха яздили, три години те не бяха я докосвали. Но сега?
Легба? Някой от другите?
Усещането за присъствие внезапно отслабна. Тя постави чашата на тезгяха твърде рязко, кафето плисна върху ръката й, и хукна да намери обувки и палто. Зелени гумени ботуши от шкафа с дрехи за на брега, и тежко синьо планинарско яке, твърде голямо, за да е било на Боби. Изтича навън по стълбите, игнорирайки бръмченето на хеликоптера-играчка Дорние, когато той се издигна след нея като търпелив щурец. Хвърли поглед на север, покрай трупаницата от къщи, и бъркотията от покриви й напомни за едно барио в Рио, след това се обърна на юг към Колонията.
Тази, която дойде, беше наричана Маман Бригита, или Гранде Бригита, и докато някои я смятаха за жена на барон Самеди, други я наричаха „най-стара измежду мъртвите“.
Сякаш сънуваната архитектура на Колонията се издигаше вляво от Анджи като въстание на форми и его. Деликатно изглеждащи, окичени с неон двойници на Ватсовите кули се издигаха до необруталистични бункери, украсени с вградени бронзови релефи.
Докато тя минаваше покрай тях, огледалните стени отразяваха купчините сутрешни тихоокеански облаци.
През последните три години имаше моменти, когато се беше чувствала като че ли аха и да премине, или да премине отново една линия, потайна граница увереност, и да открие, че времето, когато тя беше с лоата, е било сън, или че те са били най-много заразни възли културен резонанс, останал от седмиците, които беше изкарала в омфора на Бийвър в Ню Джърси. Да погледне с други очи: няма богове, няма Конници.
Тя продължаваше да върви, успокоявана от прибоя, от единствения непрекъснат момент на крайбрежното време, неговото сега-и-винаги.
Баща й беше мъртъв, мъртъв вече от седем години, и данните, които тя имаше за неговия живот, й бяха казали твърде малко. Че той е служил на някого или на нещо, че наградата му за това е било познание, и че тя е била принесената от него жертва.
Понякога се чувстваше като че ли имаше три живота, всеки един отграден от другите с нещо, което тя не можеше да назове, и без никаква надежда някога да ги обедини.
Съществуваха детските й спомени от аркологията на Маас, изсечена в дълбините на една меза в Аризона, където тя се беше опирала на балюстрада от пясъчник, с лице към вятъра, и се беше чувствала като че ли цялата видима равнина е нейният кораб, и че може да надникне в залезните цветове оттатък планините. След това беше отлетяла от там, с твърдата топка на страха в гърлото. Вече не можеше да си спомни лицето на баща си, както го видя за последен път. Въпреки че сигурно трябва да е било на площадката на микропланера, другите планери завързани срещу вятъра, ред дъгоцветни пеперуди. Първият й живот беше свършил тази нощ, и животът на баща й — също.
Вторият й живот беше кратък, бърз и доста странен. Един мъж на име Търнър я беше взел, и я беше извел извън Аризона, и я беше оставил с Боби и Бийвър и останалите. Спомняше си много малко за Търнър, само че беше висок, с твърди мускули и поглед на преследван човек. Беше я довел в Ню Йорк. След това Бийвър я беше довел заедно с Боби в Ню Джърси. Там, на петдесет и третия етаж на една минкомна структура, Бийвър й беше обяснил за сънищата й. Сънищата са реални, казваше той, и кафявото му лице лъщеше от пот. Беше й казал имената на тези, които тя беше виждала насън. Беше я научил, че всички сънища се вливат в едно общо море, и й беше показал начините, по които нейните бяха различни и подобни. Единствено ти плаваш и по старото, и по новото море, беше казал той.
Бяха я яздили боговете, там, в Ню Джърси.
