Беше се научила да предава себе си на Конниците. Беше виждала как лоата Линглесу влиза в Бийвър в омфора, как неговите крака разпръсват диаграмите, нарисувани по белия под. Беше опознала боговете в Ню Джърси, и любовта.
Лоата я бяха насочвали, когато тя тръгна с Боби да гради третия си, сегашен живот. Анджи и Боби си пасваха добре, родени от вакууми, Анджи от чистото празно царство на Биолаборатории Маас, и Боби от скуката на Баритаун.
Гранде Бригита я докосна без предупреждение; тя се спъна и почти падна на колене в прибоя, когато звукът на морето потъна в сумрачния пейзаж, отворил се пред нея. Боядисаните в бяло стени на гробници, надгробните камъни, върбите. Свещите.
Под най-старата върба имаше множество свещи, и усуканите й корени бяха побелели от восъка.
Познай ме, дете.
И Анджи я усети, отведнъж, и я позна по същността й, Маман Бригита, Мадмоазел Бригита, най-стара от мъртвите.
Аз нямам свой култ, дете, нямам специален олтар.
Тя откри, че върви напред в светлината на свещите, и в ушите й нещо бръмчи, като че ли върбата е огромен кошер с пчели.
Моята кръв е отмъщението.
Анджи си спомни Бермуда, нощта, ураганът; двамата с Боби бяха навлезли в окото му. Гранде Бригита беше нещо подобно. Тишината, притискащото усещане, чувството за немислими сили, покорни на най- малката мисъл. Под върбата нямаше нищо, което да се види. Само свещите.
— Лоата… Не мога да ги повикам. Усетих нещо… Дойдох да търся…
Ти си призована в моя репозоар. Чуй ме. Баща ти начерта знаци в главата ти: той ги начерта с плът, която не беше плът. Ти бе посветена на Езили Фреда. Легба те поведе в света да служиш на неговата воля. Но ти бе пратена отрова, дете, коп-пудре…
Носът й започна да кърви.
— Отрова?
Знаците на баща ти са променени, частично изтрити, преначертани. Макар че си престанала да тровиш себе си, Конниците не могат да те достигнат. Но моята същност е друга.
Главата я болеше ужасно, кръвта думкаше в слепоочията…
— Моля те…
Чуй ме. Имаш врагове. Те кроят планове срещу теб. Много е заложено в туй. Бой се от отрова, дете!
Тя погледна надолу към дланите си. Кръвта беше ярка и реална. Бръмчащият звук ставаше все по- силен. Може би беше в главата й.
— Моля те! Помогни ми! Обясни…
Не можеш да останеш тук. Това е смърт.
И Анджи падна на колене в пясъка, звукът на прибоя се стовари върху нея, и бе заслепена от слънцето. Дорнието нервно планираше пред нея, на два метра разстояние. Болката мигновено намаля. Тя избърса окървавените си длани в ръкавите на синьото яке. Групичката камери на автомата подскачаше и се въртеше.
— Всичко е наред — напъна се тя да каже. — Потече ми кръв от носа. Нищо повече… — Дорнието се стрелна напред, след това назад. — Връщам се в къщата. Добре съм. — То плавно се издигна навън от полезрението й.
Анджи се присви разтреперана. Не, не им позволявай да видят. Ще разберат, че нещо се е случило, но няма да знаят какво. Тя се насили да се вдигне на крака, обърна се и заситни обратно нагоре по брега, по пътя, по който беше дошла. Докато вървеше, търсеше из джобовете на якето кърпичка, каквото и да било, с което да изтрие кръвта от лицето си.
Когато пръстите й усетиха ъглите на плоския малък пакет, тя разбра мигновено какво е това. Спря и потрепера. Дрогата. Не беше възможно. Да, беше. Но кой? Тя се обърна и загледа Дорнието докато то не се отдръпна.
Пакетът. Достатъчно за месец.
Коп-пудре.
Бой се от отрова, дете.
4. КОПТОРЪТ
Мона сънуваше, че танцува в клетката в някакъв кливлъндски джук, гола в колона гореща синя светлина, и лицата, надигнати към нея през завесата от дим отразяват синята светлина с бялото на очите си. Имаха израза, който мъжете винаги имат, когато те гледат как танцуваш, гледат без откъсване, и в същото време са затворени вътре в себе си, така че очите им не ти казват нищо, и лицата им, въпреки потта, изглеждат като изрязани от нещо дето само прилича на плът.
Не че й пукаше как гледат, когато беше в клетката, високо и на горещо и в ритъма, три песни в набора и магът тепърва почващ да действа, нови сили в краката й я изправят на пръсти…
Един от тях я сграбчи за глезена.
Тя се опита да изпищи, но не се получаваше, отначало не щеше, и когато стана, беше като че ли нещо се скъсва в нея и я боли, и синята светлина се пръсна на парчета, но ръката, ръката все още беше там, около глезена й. Тя подскочи в леглото като играчка на пружина, борейки се с мрака, и задра с нокти косата си настрани от очите.
— Кво става, бейби?
Той постави другата си ръка на челото й и я бутна обратно назад, в горещата вдлъбнатина на възглавницата.
— Сънувах… — Ръката още беше там и й се искаше да изпищи. — Имаш ли цигара, Еди? — Ръката се отдръпна, запалката щракна и пламъчето блесна, чертите на лицето му се мярнаха в тъмното, когато той запали и й подаде една. Тя седна бързо и кръстоса крака под себе си с армейското одеало върху тях като покривало, защото не й се щеше в момента изобщо да я докосва някой.
Счупеният крак на намерения на боклука пластмасов стол издаде предупредителен звук, когато той се облегна назад и също запали цигара. Вземи се счупи, помисли си тя, ръгни го в задника, за да ме удари няколко пъти. Поне беше тъмно и не й се налагаше да гледа стаята. Най-лошото беше да се събуди с главоболие, твърде зле, за да се движи, когато беше влязла набързо и беше забравила да залепи пак черната пластмаса, и яркото слънце и покажеше всички дребни детайли и нагрееше бързо въздуха, така че мухите да се вдигнат.
Никой не я беше сграбчвал там, в Кливлънд, всеки достатъчно треснат да се протегне през клетката беше вече прекалено пиян, за да се движи, може би и за да диша. Пичовете също никога не я сграбчваха, освен ако не го уредяха с Еди, не платяха допълнително, и това беше просто пунтаж.
По който и начин да го искаха, това трябваше да бъде нещо като ритуал, така че като че ли ставаше на някакво място извън живота ти. И тя ги наблюдаваше, когато изключваха. Това беше интересен момент, когато изключваха, бяха напълно безпомощни, може би само за част от секундата, но беше все едно изобщо ги няма там.
— Еди, ще откача ако ще спя още тук.
Беше я удрял преди и за по-малко, така че тя наведе лице към коленете си и одеалото и зачака.
— Аха, — каза той, — искаш да се върнеш обратно в рибарника? Обратно в Кливлънд?
— Просто ми идва отгоре вече…
— Утре.
— Какво утре?
— Достатъчно скоро ли ти е? Утре през нощта, шибан частен самолет? Право в Ню Йорк? Ще престанеш ли тогава да ми надуваш главата повече?
— Моля те, бейби, — тя се протегна към него, — можем да вземем влака…
Той я плесна по ръката.
