— Хитър. На негово място и аз нямаше. — Тя отпи още пиво. Ноктите й, очевидно акрилови, имаха цвета и блясъка на червен бисер. — Разказаха ми за майка ти.
Кумико наведе очи с пламнало лице.
— Не си тук заради нея. Знаеш ли го? Той не те е изпратил при Суейн заради нея. Води се война. В Якудза не е имало сражения по върховете отпреди да се родя, но сега има. — Празната халба звънна на масата. — Не може да те държи там, това е. Ще е прекалено лесно да те докопат. Тип като Суейн е прекалено далече на картата, твърде далече за конкурентите на Янака. Паспортът ти е издаден на различно име, нали? Суейн е в дълг пред Янака. Така че всичко е окей, нали?
Кумико усети да напират горещи сълзи.
— Окей, ама нещо не си окей. — Перлените нокти затропаха по масата. — Тя се е забърсала, и ти не си окей. Усещаш се виновна, нали?
Кумико погледна нагоре в двете огледала.
Портобело беше натъпкан като Шинджуку с туристи. Сали Шиърс, след като настоя Кумико да изпие оранжевия сок, който беше станал топъл и безвкусен, я изведе на претъпканата улица. Теглейки я, здраво хваната на буксир, Сали започна да си пробива път по тротоара, покрай сгъваеми стоманени маси, отрупани с поскъсани кадифени завеси и хиляди неща, направени от сребро и кристал, мед и порцелан. Кумико се загледа, когато Сали я прокара покрай табло с Коронацията и очукани чайници в стил Чърчил.
— Това е гоми — промълви Кумико, докато бяха спрели на кръстовище. Боклук. В Токио износените и безполезни неща се използваха за насипване в океана на нови земи. Сали се ухили с вълча усмивка.
— Това е Англия. Гоми е важен национален ресурс. Гоми и талант. Което търся сега. Талант.
Талантът носеше бутилковозелен кадифен костюм и старателно изпипани ватени подплънки на раменете, и Сали го намери в друга пивница, наречена „Розата и Короната“. Представи го като Въшката. Надали беше по-висок от Кумико, и нещо в гърба или задните му части не беше наред, така че при ходене силно куцаше, и това засилваше общото впечатление за асиметрия. Черната му коса беше обръсната отстрани и отзад и оставена на мазно кече къдрици над челото му.
Сали представи Кумико:
— Моя приятелка от Япония, и си пази ръцете по-далече.
Въшката се усмихна безизразно и ги поведе към една от масите.
— Как е бизнесът, Въшка?
— Екстра — каза той мрачно. — Как е пенсионирането?
Сали седна на облицована скамейка с гръб към стената.
— Ами един вид ту го има, ту го няма.
Кумико я погледна. Гневът се беше изпарил, или пък беше великолепно прикрит. При сядането Кумико плъзна ръка в чантичката си и напипа апаратчето. Колин се появи на скамейката до Сали.
— Радвам се, че се сещаш за мен — каза Въшката, докато си вземаше стол. — Две години вече, бих рекъл. — Той смръщи вежди по посока на Кумико.
— С нея няма проблеми. Познаваш ли Суейн, Въшка?
— Само по репутация, сърдечно благодаря.
Колин изучаваше разговора им със забавно удивление, въртейки глава от страна на страна, като че ли гледа тенисен мач. Кумико трябваше да си напомня, че само тя го вижда.
— Искам да го прочешеш за мен. Не искам той да разбере.
Той я изгледа. След това цялата лява половина на лицето му се изкриви в огромно бавно намигване.
— Добре де. Не искаш много скъпо нещо, нали?
— Добри пари, Въшка. Най-хубавите.
— Нещо конкретно ли ти трябва, или просто да завъртя пералнята? Не е точно като хората да не знаят, че е клечище в рекета. Не бих рекъл, че ми се ще да ме хване из градината си…
— Париците, Въшка.
Две много бързи намигвания.
— Роджър ме натиска, Въшка. Някой натиска него. Не знам какво имат за него, не ми пука. Стига ми каквото той има за мен. Искам да знам кой, къде, кога. Вържи се на входния и изходния му трафик. Той държи връзка с някого, защото нещата се променят.
— Ще го позная ли, ако го видя?
— Просто метни поглед, Въшка. Направи го заради мен.
Отново конвулсивното намигване.
— Добре тогава. Да потегляме. — Той потропа нервно с пръсти по ръба на масата. — Ще поръчаш ли по едно?
Колин погледна през масата към Кумико и извъртя очи.
— Не разбирам — каза Кумико, докато следваше Сали обратно по Портобело Роуд. — Включваш ме в интрига…
Сали вдигна яката си заради вятъра.
— Но аз мога да те предам. Правиш заговор срещу сподвижник на баща ми. Нямаш причини да ми вярваш.
— И ти на мен, сладурче. Може аз да съм от тези лоши хора, заради които баща ти е загрижен.
Кумико обмисли това.
— От тях ли си?
— Не. И ако ти си шпионка на Суейн, то той е станал напоследък доста по-бароков. Ако си шпионка на твоя старец, може да нямам повече нужда от Въшката. Но ако Якудза движи това, какъв е смисълът да се държи Роджър на сляпо?
— Не съм шпионка.
— Тогава започни да бъдеш, сама за себе си. Ако Токио е тиган с мазнина, то сега може да си тупнала директно в огъня.
— Но защо ме намесваш?
— Ти вече си намесена. Тук си. Изплашена ли си?
— Не — каза Кумико и млъкна, чудейки се защо това трябва да е вярно.
По-късно следобяда, сама в огледалната стая, Кумико седна на ръба на огромното легло и изу мокрите си ботуши. След това извади апаратчето на Маас-Неотек от чантичката си.
— Какви са те? — запита тя призрака, който се беше облегнал на парапета на черната мраморна вана.
— Твоите приятели от кръчмата?
— Да.
— Криминални. Бих те посъветвал да се свържеш с по-подходяща компания. Жената е чужденка, северноамериканка. Мъжът е лондончанин, от Ийст Енд. Очевидно крадец на данни. Нямам достъп до полицейските данни, освен до записи от исторически интерес.
— Не знам какво да правя…
— Обърни апарата.
— Какво?
— На гърба му. Ще видиш там нещо като полулунно вдлъбване. Пъхни нокътя на пръста си и го завърти.
Отвори се мъничка капачка. Микропревключватели.
— Превключи ключето A/B на B. Използвай нещо тънко, остро, но не писалка.
— Какво е това?
— Химикалка. Мастило и прах. Слепва ключетата. Клечка за зъби е идеална. Това ще го настрои за гласово активиран запис.
— И след това?
