веранда. Пристрастяването й не беше заплаха за Sense/Net, не беше попречило на продуктивността й. Нямаше физически странични ефекти. Ако щеше да има, Sense/Net никога нямаше да й позволи да започне. Проектантът на дрогата, помисли си тя. Би знаел. И никога не би й казал, дори ако тя можеше да го открие, в което се съмняваше. Да предположим, помисли тя с ръце върху ръждата на парапета, че той не беше дизайнерът? Че молекулата е проектирана от някой друг за неговите цели?
— Фризьорът ти — каза къщата.
Тя влезе вътре.
Порфир я чакаше, облечен в жарсе с приглушени цветове, нещо от парижкия сезон. Лицето му, гладко като полиран ебонит, се разцепи в усмивка на удоволствие, когато я видя.
— Миси, — сгълча я той, — изглеждаш като лайно домашно производство.
Анджи прихна. Порфир премига, приближи се с досада на лицето и прекара дългите си пръсти през кичурите на Анджи с престорено отвращение.
— Миси била лошо момиче. Порфир казвал, че тия дроги са гадни!
Тя го изгледа. Беше много висок, и тя знаеше, че е и страхотно силен. Като хрътка на стероиди, беше казал някой веднъж. Депилираният му череп демонстрираше симетрия, непозната на природата.
— Окей ли си? — попита той с другия си глас. Маниакалното му оживление изчезна, сякаш някой беше щракнал превключвател.
— Екстра съм.
— Болеше ли?
— Болеше, я.
— Знаеш ли, — започна той, докосвайки леко брадичката й с върха на показалеца си, — никой изобщо не можа да разбере какво получаваш от тая гадост. Като че ли не литваше от нея…
— Не беше предназначена за това. Беше просто да си си тук, да си тук, само че не ти се налага да…
— Да чувстваш много силно?
— Да.
Той кимна бавно.
— Тогава е била наистина голяма гадост.
— Майната й — каза тя. — Връщам се на работа.
Усмивката му се появи отново.
— Дай да ти измия косата.
— Че аз я мих вчера!
— С какво? Не! Не ми казвай! — Той я избута в посока към стълбата.
В покритата с бели плочки баня беше започнал да втрива нещо в скалпа й.
— Да си виждал Робин напоследък?
Той наля прохладна вода в косата й.
— Мистах Лание е в Лондон, миси. Мистах Лание и аз нещо не си говорим напоследък. — Той вдигна облегалката на стола й и обви кърпа около шията й.
— Защо не? — Тя усети, че поддава ухо на слуховете на Sense/Net, които бяха другата специалност на Порфир.
— Защото — каза фризьорът с внимателен тон, докато прокарваше гребена през косата й, — той имаше някои лоши неща за казване за Анжела Митчел, докато тя беше далече в Ямайка да си оправя мъничката главица.
Не го беше очаквала.
— Наистина ли?
— Че не го ли е правил, миси? — Той започна да й подрязва косата с ножици, които бяха един от професионалните му белези: отказваше да използва лазерен молив, твърдейки, че никога не е докосвал такъв.
— Шегуваш ли се, Порфир?
— Не. Той не би казал тези неща пред мен, но Порфир чува, Порфир винаги чува. Отлетя за Лондон сутринта след като ти пристигна тук.
— И какво си чул да казва той?
— Че си луда. Със или без дрога. Че чуваш гласове. И че психиатрите на Sense/Net го знаят.
Гласове…
— Кой ти го е казал? — Тя се опита да се обърне на стола.
— Не си мърдай главата. Така. — Той продължи да работи. — Не мога да ти кажа. Имай ми доверие.
След като Порфир си тръгна, пристигнаха куп позвънявания. Работният й екип, нетърпелив да я поздрави.
— Повече никакви повиквания тази сутрин — каза тя на къщата. — Ще прегледам записите на Тали на горния етаж.
Тя намери бутилка „Корона“ отзад в хладилника и я отнесе в главната спалня. Стим-блокът в тиковото нощно шкафче беше оборудван с троди студиен клас; когато тя беше отпътувала за Ямайка, ги нямаше. Техниците на Sense/Net периодично ъпгрейдваха оборудването в къщата. Тя отпи голяма глътка бира, остави бутилката до леглото и легна с тродите на челото.
— Окей, пускай.
В плътта на Тали, дишането на Тали.
Как изобщо те замествам, чудеше се тя, завладяна от физическото чувство на бившата звезда. И аз ли давам на хората също толкова удоволствие?
Тали-Анджи гледаше навън през окичена с лози пропаст, която също беше булевард, и хвърляше поглед към извърнатия хоризонт, квадрати на далечни тенискортове, „слънцето“ на Свободната станция — аксиална нишка от блясък високо горе…
— Превърти напред — каза тя на къщата.
Плавно помпане на мускули и размазан бетон. Тали кара велосипед във велодром с ниска гравитация…
— Превърти напред.
Сцена от вечеря, допирът на кадифени ивици върху раменете й, младежът от другата страна на масата се навежда, за да налее още вино…
— Превърти напред.
Ленени чаршафи, ръка между краката й, пурпурен полумрак през дебелото стъкло, шум на течаща вода…
— Назад. Ресторантът.
Червеното вино клокочи в чашата й.
— Още малко. Задръж. Така.
Очите на Тали бяха фокусирани върху загорялата китка на момчето, не върху бутилката.
— Искам графична разпечатка на визуалния вход — каза тя и дръпна тродите. Седна и отпи глътка бира, която се смеси странно с призрачния вкус на записаното вино на Тали.
Принтерът долу прозвъня меко, когато привърши работа. Тя се насили да слезе по стълбите бавно, но когато стигна до принтера в кухнята, изображението я разочарова.
— Можеш ли да почистиш малко това? — запита тя къщата. — Искам да мога да прочета етикета на бутилката.
— Настройвам образа и завъртам обекта на осем градуса — отговори къщата.
Принтерът забръмча меко, изкарвайки новата разпечатка. Анджи откри съкровището си преди машината да дрънне, емблемата от съня й в кафяво мастило: Т-А.
Имали са и собствени лозя, помисли тя.
Тесие-Ашпул К.А., с царствен, паешки шрифт.
— Пипнах те — прошепна тя.
