Потъвайки обратно в сън, който нямаше да може да си спомни на сутринта, тя чу звука на онова тексаско радио, заглъхващите стоманени струни, проточени като болка.
9. ПОД ЗЕМЯТА
Джубили и Бейкърло, Кръга и Дистрикта. Кумико се вгледа в малката ламинирана карта, която Петал й беше дал, и сви рамене. Бетонната платформа като че ли излъчваше студ през подметките на обувките й.
— Толкова шибано старо е — каза Сали Шиърс разсеяно. Очилата й отразяваха вдлъбната стена, покрита с бели керамични плочки.
— Моля за извинение?
— Тръбата. — Под брадичката на Сали имаше вързан нов шал с цвят на тартан, и когато говореше, дъхът й беше бял. — Знаеш ли кво ме тормози? Като някой път ги видя да лепят нови плочки по тези станции, само че не махат първо старите. Или като продупчат стената да докачат някоя жица, и виждаш всичките тези различни слоеве плочки…
— Да?
— Защото става по-тясно, разбираш? Като артериална плака…
— Да, разбирам… — каза със съмнение в гласа Кумико. — Извинявай, Сали, какво е значението на костюма на тези момчета?
— Джакове. Викат им Джак Дракула.
Четиримата Джак Дракула пристъпваха като гарвани на отсрещния перон. Носеха черни шлифери без отличителни белези и лъснати високи бойни обувки, вързани на глезените. Един от тях се обърна към друг, и Кумико видя, че косата му е дръпната назад в сплетена плитка и закопчана с малка черна шнола.
— Обесиха го след войната — каза Сали.
— Кого?
— Джак Дракула. След войната бяха въвели за известно време публично бесене. По-добре да не се мотаеш около Джаковете. Мразят всичко чуждестранно…
На Кумико й се искаше да се свърже с Колин, но апаратчето на Маас-Неотек беше бутнато зад мраморен бюст в стаята, където Петал сервираше храната им, и след това пристигна влакът, и я учуди с архаичния гръм на колела по стоманени релси.
Сали Шиърс на фона на съставения сякаш от кръпки фон на градската архитектура, очилата й отразяват лондонската бъркотия, всяка точка лекьосана от икономиката, пожари или войната.
Кумико, вече объркана от три бързи и наглед случайни смени на влаковете, се беше оставила да я влачат през прехвърляния от едно такси в друго. Изскачаха от поредното, влизаха в някой голям магазин, излизаха през най-близкия изход на друга улица, хващаха друго такси.
— Хародс — каза Сали на едно място, докато си пробиваха бързо път през покрита с орнаменти, облицована с плочки и осеяна с мраморни колони зала. Кумико премига при вида на дебелите червени пържоли с кокал, изложени на подредени в стълбица мраморни гишета, и предположи, че са пластмасови. И пак навън, и Сали спира следващото такси.
— Ковънт Гардън.
— Извини ме, Сали, какво правим?
— Изгубваме се.
Сали пиеше горещо бренди в мъничко кафе под заснежения стъклен покрив на пиацата. Кумико пиеше шоколад.
— Изгубили ли са ни, Сали?
— Да. Поне така се надявам. — Днес тя изглеждаше по-стара, помисли Кумико. Линиите на напрежението си личаха около устата й.
— Сали, какво работиш ти? Приятелят ти попита дали си още в пенсия…
— Занимавам се с бизнес.
— И моят баща също, така ли?
— Да, и той също, сладурче. Не, не по този начин. Аз работя сама за себе си. Главно инвестирам.
— В какво инвестираш?
— В други, които работят сами за себе си. — Тя сви рамене. — Любопитна ли си днес?
— Ти ме посъветва да бъда своя собствена шпионка.
— Добър съвет. Само дето иска доста внимание.
— Сали, тук, в Лондон ли живееш?
— Пътувам.
— И Суейн също ли работи сам за себе си?
— Той мисли така. Под влияние е, прави поклони в съответната посока; тук имаш нужда от това, за да си въртиш бизнеса, само че ми лази по нервите. — Тя глътна остатъка от брендито и облиза устни.
Кумико сви рамене.
— Няма нужда да се плашиш от Суейн. Янака може да го лапне за закуска.
— Не. Мислех си за онези момчета в метрото. Толкова слаби…
— Дракуловците.
— Те банда ли са?
— Босозоку — каза Сали с добро произношение. — „Пътуващи племена“? Както и да е, нещо като племе. — Не беше точната дума, но Кумико като че ли разбра разликата. — Слаби са, защото са бедни. — Тя направи жест към сервитьора за второ бренди.
— Сали, — започна Кумико, — когато дойдохме тук, по пътя, по който дойдохме, влаковете и такситата, това трябваше да подсигури, че никой не ни е проследил ли?
— Никой никога не може да е сигурен.
— Но когато отидохме да се видим с Въшката, ти не взе предпазни мерки. Можеха лесно да ни проследят. Ти поиска от Въшката да следи Суейн, но не взе мерки. А когато ме докара тук, взе много мерки. Защо?
Сервитьорът остави вдигаща пара чаша пред Сали.
— Ти си хитро малко сладурче, нали? — Сали се наведе напред и вдиша парите на брендито. — Нещо такова е, окей? Може би се опитвам чрез Въшката да вдигна малко екшън.
— Но Въшката беше загрижен да не го открие Суейн.
— Суейн не би го докоснал, поне ако знае, че той работи за мен.
— Защо?
— Защото знае, че мога да го убия. — Тя вдигна чашата. Внезапно изразът й беше станал по- щастлив.
— Да убиеш Суейн?
— Точно така. — Тя отпи.
— Тогава защо беше толкова внимателна днес?
— Защото понякога е добре човек да се отръска от всичко това, да се измъкне изпод сянката. Може и да не сме успели. Но може и да сме. Може би никой, ама абсолютно никой не знае къде сме в момента. Добро усещане, а? Мислила ли си някога, че може да са те вързали? Може таткото ти, вождът на Якудза, да е мушнал в теб бръмбарче, за да може да следи дъщеря си. Имаш хубави малки зъбчета, може зъболекарят на тате да е пъхнал малко хардуер в тях, докато си стимвала. Ходиш ли на зъболекар?
— Да.
— Стимваш ли, докато той работи?
— Да…
— Това ми ти. Може той да ни слуша в момента…
Кумико за малко не обърна останалото от шоколада й.
— Ей, — полираните нокти потупаха китката на Кумико, — не се тревожи толкова. Не би те пратил тук при тези обстоятелства с бръмбарче. Прави те твърде лесна за проследяване от враговете му. Но разбираш
