какво имам предвид, нали? Добре е да се измъкнеш от наблюдението, или поне да пробваш. Да си свободна, нали?
— Да — каза Кумико. Сърцето й още блъскаше, и паниката продължаваше да се надига. — Той уби майка ми — измънка тя, и след това повърна шоколада на сивия мраморен под на кафето.
Сали я водеше покрай колоните на Сейнт Пол. Ходеше, без да говори. Кумико беше в замаян транс на срам, и забелязваше отделни неща: бялата пухена вълна, покриваща коженото палто на Сали, масленият дъгоцветен блясък върху перата на сокол, който се отдръпва от пътя им, червени автобуси като гигантски играчки в Музея на транспорта, Сали затопля ръцете й около пластмасова чаша вдигащ пара чай.
Студено, сега винаги щеше да е студено. Замръзващата влага в древните кости на града, студените води на Сумида, които бяха напълнили дробовете на майка й, леденият полет на неоновите жерави.
Майка й беше деликатно сложена и мургава, и плътният й сноп коси беше напръскан със златни звездички като някаква рядка тропическа дървесина. Майка й миришеше на парфюм и топла кожа. Майка й й разказваше истории за елфи и феи и Копенхаген, който беше град много, много далече. Когато Кумико сънуваше елфите, те приличаха на секретарите на баща й, стройни и уравновесени, с черни костюми и навити чадъри. В разказите на майка й елфите правеха много странни неща, и разказите бяха вълшебни, защото се променяха с разказването, и никога не можеш да предположиш как ще завърши тази нощ този разказ. В тях имаше също и принцеси, и балерини, и всяка една от тях, Кумико го знаеше, беше по някакъв начин майка й.
Принцесите-балерини бяха красиви, но бедни, танцуваха за любов в сърцето на далечния град, където бяха обградени от артисти и студенти поети, също красиви и безпарични. За да издържа възрастен родител, или да купи орган за болен брат, някоя принцеса-балерина можеше да трябва да пътува наистина много далече, понякога чак до Токио, за да танцува за пари. От разказите се подразбираше, че да танцуваш за пари не е щастлива работа.
Сали я отведе в бар робата в Ърлс Коурт и я накара да изпие чаша саке. В горещото вино плуваше пушен плавник от фугу, и му придаваше цвят на уиски. Ядоха робата от опушения грил, и Кумико усети как студът отстъпва, но не и изтръпването. Декорите на бара вдъхваха силно чувство за културна дислокация: успяваха някак да отразяват традиционния японски дизайн, и да го правят да изглежда като нарисуван от Чарлз Рени Макинтош.
Много странна беше тази Сали Шиърс, по-странна от всички в гайджинския Лондон. Сега тя разказваше на Кумико истории, истории за хора, които живееха в една Япония, която Кумико никога не беше познавала, разкази, които определяха ролята на баща й в този свят. Оябунът, така наричаше тя бащата на Кумико. Светът, който описваха разказите на Сали, изглеждеше не по-реален от света на майчините й феи, но Кумико започна да разбира базата и обхвата на влиянието на баща си. Куромаку, каза Сали. Думата означаваше черна завеса.
— Идва от Кабуки, но означава фиксер, някой, който продава услуги. Значи зад-кулисите, разбираш ли? Това е баща ти. И Суейн също е това. Но Суейн е кобун на стареца ти, или поне един от тях. Оябун-кобун, родител-дете. До голяма степен Роджър получава своето оттам. Затова и ти си тук сега, защото Роджър го дължи на оябуна. Гири, разбираш ли?
— Той има висок ранг.
Сали поклати глава.
— Твоят старец, Куми, той го има. И ако му се е наложило да те изведе от града, за да те опази, значи са се задали някакви сериозни промени.
— До пивницата ли? — запита Петал, когато те влязоха в стаята, и ръбовете на очилата му проблясваха на лампите „Тифани“ върху дърво от бронз и опушено стъкло, което растеше на бюфета. Кумико искаше да погледне към мраморната глава, където беше скрила апарата на Маас-Неотек, но вместо това се застави да погледне навън към градината. Снегът там беше придобил цвета на лондонското небе.
— Къде е Суайн? — попита Сали.
— Шефа го няма — отвърна й Петал.
Сали отиде до бюфета и си наля чаша скоч от тежка гарафа. Кумико забеляза как Петал се намръщи, когато гарафата удари силно върху полираното дърво.
— Някакви съобщения?
— Не.
— Ще го бъде ли тук тая нощ?
— Немам представа. Щете ли вечеря?
— Не.
— Аз бих искала сандвич — каза Кумико.
След петнайсет минути тя седеше в средата на огромното легло с недокоснатия сандвич на черната мраморна табла на нощното шкафче и блокчето на Маас-Неотек почиваше между голите й стъпала. Беше оставила Сали да пие уискито на Суейн и да гледа навън към сивата градина.
Сега тя взе апарата, и Колин се фокусира до крака на леглото.
— Никой не може да чуе моята част, — каза той бързо с пръст на устните, — и това е екстра. В стаята има буболечка.
Кумико отвори уста да отговори, след това кимна.
— Добре — каза той. — Хитро момиче. Имам два разговора за теб. Един между домакина ти и диван- чапраза му, другия между домакина ти и Сали. Първият беше петнайсетина минути след като ме остави долу. Слушай… — Кумико затвори очи и чу позвъняването на лед в чаша уиски.
— Къде ни е япончето? — запита Суейн.
— Повито за през нощта — каза Петал. — Тая си говори сама. Еднопосочен разговор. Шантава работа.
— За какво?
— Адски малко всъщност. Някои хора го правят, знаеш…
— Какво?
— Приказват си сами. Щеш ли да я чуеш?
— Господи, не. Къде е съблазнителната мис Шиърс?
— Да се пораздвижи.
— Викни Берни да я пронюха следващия път, да види какво я гони по тези малки разходки.
— Берни ли, — Петал се разсмя, — ще пристигне обратно в кутия!
Суейн също се разсмя.
— Може да бъде лошо и така, и иначе. Бернард извън енорията ни и жаждата на прословутото момиче с бръсначите утолена… Налей по още едно.
— За мен не. Мятам се в леглото, ако не ти трябвам…
— Не.
— И така, — каза Колин, когато Кумико отвори очи и го видя все още седнал на леглото, — в стаята ти има буболечка, която се активира от глас: диван-чапразът е преслушал записа и те е чул да ми говориш. Втората част обаче е по-интересна. Седи домакинът ни с втората си чаша уиски, и влиза нашата Сали…
— Драсти — чу се гласът на Суейн, — на въздух ли си била?
— Да ти го начукам.
— Знаеш ли, — каза Суейн, — идеята не е моя. Пробвай да си го спомняш понякога. Знаеш, че и мен са ме хванали за топките.
— Знаеш ли, Роджър, понякога се изкушавам да ти повярвам.
— Пробвай. Ще направи нещата по-прости.
— А понякога се изкушавам да ти клъцна шибаното гърло.
— Проблемът ти, драга, е че не си могла да се научиш да делегираш; все още искаш да правиш всичко лично.
— Виж к’во, задник, знам откъде си и знам как си стигнал дотук, и не ми пука колко дълбоко си си заврял
