беше доста време. Във Флорида беше използвала душове предимно на обществените плажове или на автогарите, от тоя тип дето работеха с жетони. Предполагаше, че към този е вързано нещо, което мери литрите и ти ги пише на сметката; така работеше онзи в Холидей Ин. Над пластмасовата глава на душа имаше голям бял филтър, и на стената имаше лепенка с око и сълза от него: става за миене, но гледай да не ти влезе в очите, като вода от плувен басейн. В плочките бяха вградени ред хромирани кранчета, и като натиснеш копчето под всяко от тях, дават шампоан, гел за душ, течен сапун, масла за баня. И когато го направиш, малка червена точка светва до бутона, защото ти се пише на сметката. На сметката на Приор. Радваше се, че са излезли, защото й харесваше да бъде сама, и литнала, и чиста. Не й се случваше често да е сама, освен на улицата, и не беше същото. Остави мокри отпечатъци на бежовия килим, докато отиваше към прозореца. Беше се увила в кърпа в тон с леглото и килима и имаше в мъхестата част гладки букви, сигурно името на хотела.
Един квартал по-нататък имаше старомодно изглеждаща сграда, и ъглите на стръмния й покрив бяха оформени да наподобяват планина, със скали и трева, и водопад, който падаше и се разбиваше в скалите и след това падаше пак. Мисълта защо някой трябва да си е дал толкова труд я караше да се усмихва. Над местата, където водата се разбиваше, се издигаше пара. Сигурно обаче не пада долу на улицата, реши тя, иначе би струвало твърде много. Предполагаше, че я изпомпват обратно горе и я използват пак, като кръг.
Нещо сиво раздвижи там главата си и завъртя големите си извити рога, като че ли гледаше към нея. Тя отстъпи крачка назад на килима и премига. Нещо като овца, само дето сигурно беше автомат, холограма или нещо от сорта. То мотна глава и започна да яде трева. Мона се разсмя.
Вече усещаше мага отзад по глезените и по ключиците си, студено напрегнато прозвъняване, и болнична миризма в дъното на гърлото й.
Беше уплашена преди, но сега вече не беше.
Приор имаше гадна усмивка, но той беше просто играч, костюмар отвсякъде. Ако имаше пари, те бяха на някой друг. И тя вече не се боеше от Еди; повече като че ли се боеше за него, защото разбираше за какво го вземат другите хора.
Добре де, помисли си тя, това вече няма значение. Вече не отглеждаше риба в Кливлънд, и никой повече нямаше да може да я закара във Флорида.
Спомни си горящата спирт печка, студените зимни утрини, старецът, присвит в дългото си сиво палто. Зиме той поставяше втори слой пластмаса върху прозорците. Тогава печката успяваше да затопли мястото, защото стените бяха покрити с листове стиропор, и шперплат върху него. Тук-таме стиропорът се виждаше, и там можеше да го натиснеш с пръст и да направиш дупка; ако той те хване да го правиш, ще вика. Да пазиш топлина на рибата в студено време беше повече работа; трябваше да помпаш вода на покрива, където са слънчевите огледала, в прозрачните пластмасови тръби. Помагаше и гниещата растителност по ръбовете на резервоарите; когато тръгнеш да вадиш с мрежа рибата, се вдигаше пара. Той продаваше рибата срещу други видове храна, които хората отглеждаха, срещу спирт за печката и за пиене, кафе на зърна, и боклуци, дето ги яде рибата.
Той не й беше баща и го беше казвал достатъчно често, когато изобщо говореше. Понякога тя се чудеше дали е възможно все пак да е бил. Когато за пръв път го беше попитала колко е голяма, той й беше казал, че е на шест, и тя броеше според това.
Чу как вратата се отваря зад нея и се обърна. Там стоеше Приор, с увиснал от ръката позлатен пластмасов номер на ключа и отвор в брадата, демонстриращ усмивка. Той влезе навътре.
— Мона, това е Джералд.
Висок, китаец, сив костюм, посивяваща коса. Джералд се усмихна приятелски, промъкна се покрай Приор и отиде право до шкафчето край краката на леглото. Остави на него черно куфарче, капакът му изщрака и се отвори.
— Джералд е приятел. Доктор. Трябва да ти метне едно око.
— Мона, — започна Джералд, докато вадеше нещо от куфара, — на колко години си?
— На шестнайсет — обади се Приор. — Нали, Мона?
— Шестнайсет — каза Джералд. Нещото в ръцете му изглеждаше като черни очила, слънчеви очила с разни издутини и жици по тях. — Не поразтяга ли малко нещата, а? — Той хвърли поглед към Приор.
Приор се усмихна.
— Не стигат колко, десет години?
— Е, не чак — каза Приор. — Не търсим перфектност.
Джералд я погледна.
— Не се очертава да се получи. — Той закачи очилата зад ушите си и натисна нещо. Изпод дясното стъкло светна лъч. — Но има степен на близост. — Лъчът се завъртя към нея.
— Говорим за козметика, Джералд.
— Къде е Еди? — попита тя, когато Джералд се приближи.
— В бара. Да го повикам ли? — Приор вдигна слушалката на телефона, но я остави обратно, без да се обади.
— Какво е това? — Тя се отдръпна от Джералд.
— Медицински преглед — каза Джералд. — Няма да боли. — Беше я избутал до прозореца, и лопатките й бяха притиснати до студеното стъкло. — Някой смята да те наеме, и да ти плаща много добре, така че трябва да е сигурен, че си в добро здраве. — Светлината блесна в лявото й око. — На някакъв стимулант е — каза той на Приор със съвсем друг тон.
— Опитай се да не мигаш, Мона. — Светлината се завъртя към дясното й око. — Какво е, Мона? И колко взимаш?
— Маг. — Тя се намръщи и извърна от светлината.
Той хвана брадичката й със студените си пръсти и отново изправи главата й.
— Колко?
— Един кристал.
Светлината изчезна. Гладкото му лице беше много близо, очилата бяха отрупани с лещи, куплунги, малки чинийки от
черна метална мрежа.
— Няма как да се прецени чистотата.
— Абсолютно чист — каза тя и се изкиска.
Той пусна брадичката й и се усмихна.
— Няма да е особен проблем. Би ли си отворила устата?
— Устата ли?
— Искам да видя зъбите ти.
Тя погледна към Приор.
— Имате късмет тук — каза Джералд на Приор, след като беше погледнал със светлинката в устата й. — Доста прилично състояние и близо до целевата конфигурация. Коронки, вставки.
— Знаехме, че можем да разчитаме на теб, Джералд.
Джералд свали очилата и погледна към Приор. Върна се до черния куфар и ги остави.
— Имате късмет и с очите. Много близо. Само малко оттенък. — Той измъкна пликче от фолио от куфара, скъса го и размота светла хирургична ръкавица върху дясната си ръка.
— Махни кърпата, Мона. Чувствай се удобно.
Тя погледна към Приор, след това към Джералд.
— Искате да видите документите ми, кръвните ми проби и там от сорта ли?
— Не, — каза Джералд, — това е окей.
Тя погледна през прозореца, надявайки се да види бигхорна, но той беше изчезнал, и небето изглеждаше много по-тъмно.
Размота кърпата, остави я да падне на пода и легна по гръб на бежовия темперопор.
Не беше много по-различно от това, за което й плащаха; дори не траеше толкова дълго.
Седнала в банята с несесера отворен на коленете, и разтърквайки друг кристал, тя реши, че е в правото си да й е писнало отвсякъде.
