решителна уста. Лицето непрекъснато се разширяваше, остана само черното на окото, черен екран, бяла точка на него, която растеше, и се превърна в островърхото вретено на Свободната станция. Запроблясваха надписи на немски.
— Ханс Бекер, — започна къщата да чете уводните рецензии от Sense/Net, — е австрийски видеоартист, чиято запазена марка е натрапливото придържане към рамките на строго детерминирани полета визуална информация. Подходите му варират от класически монтаж до техники, взети от индустриалния шпионаж, проучването на далечния космос и киноархеологията. Тук започва Антарктика, неговото проучване на образите на фамилията Тесие-Ашпул, е смятан за върховата точка на кариерата му. Патологично боязливият от медии промишлен клан, действуващ от пълната усамотеност на орбиталния си дом, е представлявал забележително предизвикателство.
Белотата на вретеното изпълни екрана с изчезването на последните надписи. Към центъра на екрана се плъзна изображение, снимка на млада жена в свободни тъмни дрехи, фонът не можеше да се различи. МАРИ-ФРАНС ТЕСИЕ. МАРОКО.
Това не беше лицето на началната снимка, лицето на натрапливата памет, но като че ли го съдържаше в себе си, като че ли под повърхността му лежеше образ-ларва.
Музиката тъчеше атонални нишки през слоеве статичен шум и неразбираеми гласове, и изображението на Мари-Франс беше заменено от формална черно-бяла снимка на млад мъж в палто с широка яка. Лицето беше мъжествено, фино оразмерено, но някак си прекалено твърдо, и с израз на безкрайна скука в очите. ДЖОН ХАРНЕС АШПУЛ, ОКСФОРД.
Да, помисли си тя, срещала съм те много пъти. Знам твоята история, въпреки че не ми е позволено да я докосна.
Но наистина не мисля, че те харесвам особено, нали, г-н Ашпул?
13. ВЪЖЕНИЯТ МОСТ
Въженият мост скърцаше и се люлееше. Носилката беше прекалено широка, за да мине между двата парапета, така че трябваше да я носят на нивото на гърдите си, докато се промъкваха, Джентри отпред, хванал с ръце в ръкавици ръчките от двете страни на краката на спящия. Плъзгавия носеше тежкия край, главата, с батериите и цялото оборудване; чуваше как Чери се промъква след него. Искаше да й каже да се върне назад, че и нейната тежест е излишна на мостчето, но някак си не можеше.
Това, че даде на Джентри торбичката с дроги от Африканчето, се оказа грешка. Нямаше представа какво имаше в дерма, който си беше лепнал Джентри; не знаеше и какво е имало и преди това в кръвта му, като начало. Каквото и да беше, Джентри беше дал накъсо, та пушеше, и сега те се промъкваха по шибаната въжена пътечка, на двайсет метра над бетонния под на Фабриката, и на Плъзгавия му се искаше да заплаче от яд, да закрещи. Искаше да смачка нещо, каквото и да е, но не можеше да пусне носилката.
И усмивката на Джентри, осветена от блясъка на биомонитора, залепен с лепенка за краката на носилката, докато Джентри правеше нова крачка по мостчето…
— Човече, — каза Чери, гласът й беше като глас на малко момиче, — тая е направо шибана отвсякъде…
Джентри внезапно дръпна носилката нетърпеливо и Плъзгавия замалко не я изпусна.
— Джентри, — каза Плъзгавия, — мисля да е по-добре пак да си помислиш за туй.
Джентри беше махнал ръкавиците си. Държеше по чифт оптични джъмпери във всяка ръка, и Плъзгавия виждаше как сплитерите трептят.
— Имам предвид, че Африканчето е тежкар, Джентри. Не знаеш в кво се забъркваш, като си мешаш шапките с него. — Строго казано, това не беше вярно, тъй като доколкото Плъзгавия знаеше, Африканчето беше твърде хитър, за да цени отмъщенията. Но кой ли, по дяволите, знаеше в какво се готви в момента да се набърка Джентри?
— Няма да сбъркам нищо — каза Джентри, доближавайки носилката с джъмперите в ръце.
— Слушай, образ, — започна Чери, — прекъснеш ли му входовете, можеш да го убиеш; вегетативната му нервна система може да вирне циците. Що не го спреш? — попита тя Плъзгавия. — Що не му светнеш един да си седне на задника?
Плъзгавия разтърка очи.
— Защото… Не знам… Защото той е… Виж. Джентри, тя казва, че пробваш ли да се включиш, можеш да убиеш бедното копеле. Чуваш ли?
— LF — каза Джентри. — Чух това. — Той захапа джъмперите и започна да развърта един от конекторите на безименния блок над главата на спящия. Ръцете му бяха спрели да треперят.
— По дяволите — каза Чери и захапа кокалчето на пръста си. Кабелът се откачи. Джентри пъхна джъмпер на мястото му с другата ръка и го затегна обратно. След това се усмихна около другия джъмпер.
— Майната му — каза Чери. — Вдигам се оттук. — Но не помръдна.
Човекът на носилката тихичко изпъшка. Звукът накара космите по ръцете на Плъзгавия да се изправят.
Вторият конектор се откачи. Джентри постави и втория джъмпер и започна да го затяга обратно.
Чери мина бързо до краката на носилката и коленичи, за да разчете дисплея.
— Усетил го е, — каза тя, поглеждайки нагоре към Джентри, — но параметрите му са окей.
Джентри се обърна към пултовете си. Плъзгавия го гледаше как включва джъмперите към тях. Може би така ще стане, помисли си той; Джентри скоро ще се срине, и те ще трябва да оставят носилката там горе, докато той не хване Ситната Птичка и Чери да му помогнат да я пренесе обратно по въженото мостче. Джентри обаче беше толкова откачил, че той сигурно трябваше да се опита да вземе обратно дрогите, или поне някои от тях, за да върне нещата обратно към нормални…
— Твърдо съм убеден, — каза Джентри, — че това е било предопределено. Предначертано от формите на предишната ми работа. Не бих претендирал, че разбирам как е станало това, но не сме ние, които можем да питаме защо, нали, Плъзгав Хенри? — Той натрака няколко команди по една от клавиатурите. — Обсъждал ли си някога връзката на клиничната параноя с феномена на религиозната конверсия?
— За какво говори той? — попита Чери.
Плъзгавия мрачно поклати глава. Ако кажеше каквото и да било, то щеше само да поощри лудостта на Джентри.
Междувременно Джентри беше отишъл до големия дисплей, холопроекционната маса.
— Има светове вътре в световете — каза той. — Макрокосмос, микрокосмос. Тази нощ ние пренесохме по моста цяла вселена, и това отгоре е подобно на това отдолу… Беше очевидно, разбира се, че трябва да съществуват такива неща, но не смеех да се надявам… — Той метна бърз поглед към тях над черните капси на рамото си. — А сега ще видим формата на малката вселена, в която нашият гост е тръгнал на пътешествие. И в тази форма, Плъзгав Хенри, аз ще видя…
Той докосна копчето за включване в ъгъла на проекционната маса. И изпищя.
14. ИГРАЧКИ
— Ето ти едно хубаво нещо — каза Петал и докосна куб от розова дървесина, голям колкото главата на Кумико. — Битката за Британия. — Светлината се пречупваше над куба, и когато Кумико се наведе напред, забеляза как мъничките самолети се въртят и пикират със забавени движения над сивото като в петри петно на Лондон. — Направили са го по военните филми, — каза той, — камерите на оръдията. — Тя се вгледа в почти микроскопичните проблясъци на противовъздушна стрелба от естуара на Темза. — Направиха го за Стогодишнината.
Бяха в стаята за билярд на Суейн, задната част на партера на номер 16. Усещаше се лек аромат на дрожди, ехо от миризмата на пивница. Общата подреденост на жилището на Суейн беше изместена тук от благовъзпитана износеност: имаше кресла, покрити с протъркана кожа, тежки тъмни мебели, мътнозеленият квадрат на билярдна маса… Черните стоманени стелажи, отрупани с неща за забавление, бяха накарали
