вид, когато можеш да стимваш също толкова лесно. (Ланет казваше, че симстимът е още повече това, от което тя иска да се разкара.)
Беше си спомнила за Ланет, защото Ланет понякога й даваше съвети, примерно как да обърне настроението в кофти нощ. Тази нощ, мислеше си тя, Ланет би й казала да се огледа за някой бар и за някаква компания. Все още имаше малко пари, останали й от работата през последната нощ във Флорида, така че работата опираше само до това да намериш място, което взема в налични.
Уцели го право от първия път. Добър знак. Надолу по тясна стълбичка с бетонни стъпала и право в димното бръмчене на разговори и познатото приглушено бумкане на „Белите диаманти“ на Шабу. Не беше място за костюмари, нито пък такова, което сводниците в Кливлънд наричаха пункт. Нямаше никакво намерение да пие тази нощ в какъвто и да е пункт.
Някой се надигна от бара, за да излезе, точно когато тя влизаше, така че тя се промъкна бързо и улови столчето му с още топла пластмасова седалка: втори знак за нея.
Барманът присви устни и кимна, когато тя му показа една от банкнотите си, и тя му каза да й налее чашка бурбон и една бира отделно, което беше каквото винаги поръчваше Еди, ако трябваше той да си го плаща. Ако плащаше някой друг, той щеше да поръча някакво смесено пиене, което барманът не умееше да направи, и след това дълго време обясняваше как точно се прави то. След това щеше да го изпие и да ругае как то не е така добро, както тези, дето ги правят в Лос Анджелос, или Сингапур, или някое друго място, за което тя знаеше, че никога не е бил там.
Бурбонът тук беше особен, нещо като тръпчив, но наистина приятен, след като го прокараш. Тя го каза на бармана, и той я попита къде тя обикновено пие бурбон. Тя му каза Кливлънд, и той кимна. Било е етил и някакви боклуци, които да се предполага да ти напомнят бурбон, каза той. Когато сметна колко е останало от парите й, тя реши, че бурбонът в Агломерата сигурно е скъпо нещо. Само че си вършеше работата, премахваше кофти чувството, така че тя изпи останалото и се зае с бирата.
Ланет харесваше баровете, но никога не пиеше, само кока-кола или нещо подобно. Мона винаги си спомняше един ден, когато беше дръпнала два кристала наведнъж, на което Ланет му викаше блъсване с два камъка, и беше чула в главата си да говори глас, абсолютно ясен, като че ли в стаята имаше още някой: Движи се толкова бързо, че стои на едно място. И Ланет, която беше разтворила зрънце мемфиско черно в чаша китайски чай преди към час, също дръпна половин кристал, и двете излязоха заедно да се разхождат, просто да се мотаят из дъждовните улици в нещо, което Мона чувстваше като някаква перфектна хармония, където няма нужда да говориш. И този глас беше излязъл прав, в бързането нямаше нестройност, нервничене със стиснати зъби, само чувството как нещо, може би самата Мона, се разширява настрани от един неподвижен център. И бяха стигнали до някакъв парк, равни полянки със сребристи локви по тях, и бяха обиколили всички пътечки, и Мона имаше име за този спомен: Сребристите пътечки.
И скоро след това Ланет просто изчезна и никой не я видя повече, някои хора разправяха, че е заминала за Калифорния, други — за Япония, а някои казваха, че е прехвърлила дозата и са я метнали през някой прозорец, на което Еди викаше гмуркане на сухо, но на Мона хич не й се щеше да мисли за такива неща, така че тя седна изправена и се огледа, и да, това беше екстра място, малко, така че хората бяха малко понатъпкани, но понякога това беше окей. Беше това, на което Еди викаше артистична тълпа, хора, които имаха някакви пари, но се обличаха така, като че ли нямат, освен дето дрехите им стояха добре и можеш да познаеш, че са ги купили на ново.
Зад бара имаше вид, над шишетата, и тогава тя видя там Анджи, да гледа право в камерата и да говори, но звукът беше настроен прекалено тихо, за да може да се чуе през шума на тълпата. След това се появи снимка, правена от въздуха, поглед надолу към ред къщи, които стояха до самия бряг, и след това пак Анджи, която се смееше и разтърсваше косата си, и отправяше към камерата полутъжната си усмивка.
— Хей, — каза тя на бармана, — това е Анджи.
— Кой?
— Анджи — каза Мона и посочи екрана.
— Ахъ, — каза той, — на някакви дизайнерски боклук е и е решила да ги ритне, та ще ходи в Южна Америка или там някъде и ще плати няколко милиона да я почистят като новичка.
— Че тя не може да е на боклук.
Барманът я изгледа.
— На квот’ си ще.
— Но как тя изобщо може да почне каквото и да било? Имам предвид, тя е Анджи, нали?
— Върви си с територията.
— Но погледни я, — запротестира Мона, — тя изглежда толкова добре… — Но Анджи беше изчезнала, заменена от черен играч на тенис.
— Мислиш, че това е тя ли? Това е говореща глава.
— Глава?
— Като кукла — каза зад нея някакъв глас, и тя се обърна достатъчно назад, за да види чорлава пясъчножълта коса и широка бяла усмивка. — Кукла, — и вдигна нагоре ръка, мърдайки пръстите си, — разбираш?
Тя усети как барманът й подхвърля рестото и минава нататък по бара. Бялата усмивка се разшири.
— За да не й се налага да прави тя всички тия работи, нали?
Тя също се усмихна. Сладур, хитри очи и таен ореол, което й подава точно този сигнал, който тя очаква. Не е костюмиран пич. Малко кльощав, това можеше да й хареса тази нощ, и свободната веселост около устата му се съчетаваше странно с хитрите светли очи.
— Майкъл.
— А?
— Името ми. Майкъл.
— Ох. Мона. Аз съм Мона.
— Откъде си, Мона?
— Флорида.
И нямаше ли Ланет да я посъветва да го закачи?
Еди мразеше народа от артистичните тълпи: те не купуваха това, което той предлагаше. Щеше да мрази Майкъл още повече, защото Майкъл имаше работа и някакво ателие в кооперация. Или поне той казваше, че това е ателие, но когато стигнаха там, то се оказа по-малко, отколкото Мона мислеше, че едно ателие трябва да бъде. Сградата беше стара, фабрика или нещо от сорта; някои от стените бяха остъргани с пясъчна струя до тухли, и таваните бяха от дъски и греди. Но цялото беше разделено на жилища като това на Майкъл, стая не много по-голяма от онази там в хотела, с мястото за спане на едната страна и кухнята и банята на другата. Само дето беше на най-горния етаж, и таванът му беше главно прозорец; може би това го правеше ателие. Под прозореца имаше хоризонтален сенник от червена хартия, закачен на връвчици и ластици като голямо хвърчило. Жилището беше абсолютно неподредено, но всичко пръснато наоколо беше съвсем ново: някакви бели столове от метални пръчки, с опънати по тях пластмасови нишки, на които да се сяда, купчина модули за забавления, работна станция и кушетка, обвита в сребриста кожа.
Започнаха на кушетката, но не й харесваше, че гърбът й залепва за нея, така че се преместиха на леглото, навътре под косия таван.
Тогава тя видя записващата апаратура, за стимове, на бели полици на стената. Но магът отново я беше подхванал, и като решиш да го правиш, що не и така. Той й сложи датчиците, яка от черна гума с пръсти с троди на върховете, опиращи в основата на черепа. Безжично: тя знаеше, че са скъпи.
Докато той си слагаше своя датчик и проверяваше апаратурата по стените, говореше за работата си, как работи за фирма в Мемфис, която измисля нови имена за фирми. Точно в момента той се опитваше да измисли нещо ново за компания на име „Катоден Катай“. Имат спешна нужда, каза той и се разсмя, но след това каза, че не е лесно. Защото вече е имало толкова много фирми, че всички хубави имена вече са използвани. Той имаше компютър, който знаеше всички имена на всички компании, и друг, който правеше думи, които можеш да използваш като имена, и друг, който проверяваше дали така направените думи не означават „тъпанар“ или нещо от сорта на шведски или китайски. Но фирмата, за която той работеше, продаваше не само имена, а това, което наричаше имидж, така че той трябваше да работи с един куп други хора, за да е сигурно, че името, което е измислил, пасва на останалата част от цялото.
