След това влязоха в леглото, и вече не беше толкова екстра, готиното беше изчезнало и тя су чевстваше като с някой пич, и просто лежеше и си мислеше, че сега той го записва всичкото, и че може да си го върти когато поиска, и колко ли други още са минали оттук така?
След това тя лежеше до него, слушаше го как диша, докато магът не започна да стяга малки кръгчета в основата на черепа й, премятайки през нея все една и съща несвързана верига от образи: пластмасовия плик, в който тя си държеше нещата във Флорида, с отвор стегнат с жица, да не влизат буболечките — старецът седи до шперплатовата маса и набучва картоф на касапски нож, износен до тънко острие с дължината на палеца й — ресторантче за крил в Кливлънд, оформено като скарида или нещо подобно, плочите на извития му гръб бяха огънати от листов метал и обикновена пластмаса, боядисано в розово и оранжево — проповедникът, който беше видяла, когато отиваше за нови дрехи, него и бледия му размит Исус. Всеки път, когато проповедникът се покажеше, той тъкмо се готвеше да каже нещо, но никога не го казваше. Тя знаеше, че това няма да спре, докато тя не стане и не впрегне ума си в нещо друго. Измъкна се от леглото и застана до него, гледайки Майкъл в сивия отблясък от небето. Възнесение. Иде възнесение.
Тя отиде в стаята и нахлузи роклята си, защото й стана студено. Седна на сребристата кушетка. Навън ставаше по-светло, и червен оттенък превръщаше сивото небе в розово. Чудеше се колко ли струва жилище като това.
Сега, като не можеше да го види, й беше трудно да си припомни как изглежда той. Добре де, помисли си тя, той няма да си дава особен зор да ме помни, но тази мисъл я накара да се почувства като ударена, или ранена, или раздрусана. Май като да й се щеше да си е стояла в хотела и да е стимвала Анджи.
Сиво-розовата светлина пълнеше стаята, трупаше се, започваше да обтича ъгълчетата. Нещо в нея й напомни Ланет и историите за това, че е прехвърлила дозата. Понякога се случваше някой да прехвърли дозата в чуждо жилище, така че най-лесното беше просто да го метнеш от прозореца, та ченгетата да не могат да кажат откъде е паднал.
Но не й се щеше да мисли за това, така че отиде до кухнята и метна един поглед в хладилника и чекмеджетата. В хладилника имаше пликче кафе на зърна, но ако си на маг, почваш гърчове от кафето. Имаше много малки пакетчета от фолио с надписи на тях на японски, сублимирани работи. Тя намери кутийка пакетчета чай и разпечата една от бутилките с вода в хладилника. Сложи малко вода в тенджера и се побори с готварския блок, докато го накара да топли. Елементите му бяха бели кръгове, отпечатани върху черната горна плоча. Слагаш тенджерата в центъра на някой и пипваш червената точка, отпечатана до него. Когато водата кипна, тя пусна вътре една торбичка чай и махна тенджерата от елемента.
Наведе се над тенджерата и завдишва парата с миризма на треви.
Тя никога не забравяше как изглежда Еди, когато го нямаше. Може да не беше кой знае какво, но каквото и да беше, все беше нещо. Имаш нужда да има около теб едно лице, което не се променя. Но да си мисли точно сега за Еди може би не беше много добра идея. Много скоро щеше да дойде гадното, и преди това тя трябваше да намери начин да се върне в хотела, и внезапно всичко започна да изглежда прекалено сложно, прекалено много неща за вършене, завои за обмисляне, и това вече беше гадното, когато трябва да почнеш да мислиш как да си подредиш деня отново.
Тя не мислеше обаче, че Приор ще позволи на Еди да я бие, защото каквото и да искаше той, имаше нещо общо с това как изглежда тя. Обърна се, за да вземе чаша.
Приор стоеше на вратата, облечен в черно палто. Тя чу как гърлото й само издава странен кратък звук.
Беше виждала преди разни неща по време на гадното след маг; ако се вгледаш в тях достатъчно напрегнато, те изчезват. Тя го пробва с Приор, но не стана.
Той просто стоеше там с някакво пластмасово пушкало в ръка, без да го насочва към нея, просто го държеше. Носеше ръкавици като онези, които Джералд беше носил по време на прегледа. Не изглеждаше бесен, но за пръв път не се усмихваше. И дълго време не каза абсолютно нищо, и Мона също.
— Кой е тук? — Все едно да те питат нещо в компания.
— Майкъл.
— Къде?
Тя посочи към мястото за сън.
— Обуй си обувките.
Тя се промъкна покрай него, излезе от кухнята, наведе се пътем да вдигне бельото си от килима. Обувките й бяха до кушетката.
Той я последва, и я гледаше как си слага обувките. Все още държеше оръжието в ръка. С другата ръка вдигна коженото яке на Майкъл от облегалката на кушетката и й го подхвърли.
— Облечи го.
Тя го направи, и пъхна бельото си в един от джобовете.
Той взе разкъсания бял дъждобран, смачка го на топка и го пъхна в джоба на палтото си.
Майкъл хъркаше. Може би скоро щеше да се събуди и да си просвири всичко отново. С апаратите, които имаше, той реално нямаше нужда от друг човек.
В коридора тя видя как Приор заключва обратно вратата със сива кутийка. Оръжието беше изчезнало, без тя да забележи кога е прибрано. От кутийката излизаше червен гъвкав проводник с обикновен магнитен ключ накрая.
Навън на улицата беше студено. Той я отведе до края на карето и отвори вратата на малка бяла триколка. Тя влезе. Той седна откъм страната на шофьора и махна ръкавиците. Запали колата; Мона гледаше как облак газове се отразява в медно-огледалната стена на бизнес-небостъргач.
— Той ще си помисли, че съм го откраднала — каза тя, гледайки якето.
След това магът измъкна последния си коз, парцалива каскада неврони през синапсите й: Кливланд в дъжда и приятното чувство, което беше имала тогава, разхождайки се.
Сребро.
16. НИШКА В СЛОЕВЕ
— Аз съм идеалната ти аудитория, Ханс — докато записът започна за втори път. — Как би могъл да имаш по-внимателен зрител? И ти наистина си я хванал, Ханс; зная го, защото сънувам нейните спомени. Виждам колко близко си стигнал.
Да, хванал си ги. Пътуването навън, построяването на стените, дългата спирала навътре. Биваше ги по стените, нали? Лабиринтът на кръвта, на семейството. Плетеница, окачена в пустошта, казваща Ние сме туй извътре, що без него не е веч същото, тук навеки ще живеем. И мракът е бил там още от началото… Откриваш го постоянно в очите на Мари-Франс, запечатваш го в бавно приближаване към засенчените орбити на черепа. Рано си е отишла тя, за да позволи образът й да бъде записан. Работил си с каквото си имал. Разтягал си изображението й, въртял си го през слоеве от светлина, слоеве от сянка, генерирани модели, картирал си черепа й в неонови мрежи. Използвал си специални програми, за да състариш изображенията й според средностатистическите модели, и анимационни системи, за да вдъхнеш на узрялата твоя Мари-Франс живот. Редуцирал си изображението й до огромен, но краен брой точки, и си ги разбъркал, оставил си да се зародят нови форми, подбрал си тези, които са ти говорели нещо… И след това си продължил с другите, с Ашпул и дъщерята, чието лице обрамчва творбата ти, и е нейно първо и последно изображение.
Вторият преглед доочерта историята им пред нея, позволи й да сглоби парчетата на Бекер по линията на времето, която започваше с женитбата на Тесие и Ашпул, един съюз, коментиран навремето предимно в медиите, специализирани в корпоративни финанси. И двамата бяха наследници на не съвсем скромни империи: Тесие на семейно богатство, основано на девет базови патента в приложната биохимия, и Ашпул на голямата инженерна фирма, базирана в Мелбърн, която носеше името на баща му. Това беше брак по сметка, за повечето журналисти, въпреки че получената корпорация беше изглеждала за повечето зле съчетана, една химера с две абсолютно различни глави.
Но тогава вече в снимките на Ашпул се виждаше как скуката изчезва, заменена от пълна убеденост в
