Първо Еди се изнизва без нея, след това Приор се пръква с тоя шибан медик, след това й казва, че Еди спи в друга стая. Във Флорида можеше да си прекара добре малко време без Еди, само че тук беше различно. Не искаше да е тук вътре сама, и беше твърде уплашена, за да поиска от Приор ключ. Той имаше поне един, гаранция, и можеше да се намъкне когато му скимне с шибаните си приятелчета. Що за сделка беше тая?
И работата с найлоновия дъждобран също й пареше задника. Шибан еднократен найлонов дъждобран.
Тя избута стрития маг измежду парчетата найлон, внимателно го натъпка в блъскача, издиша силно, лапна мундщука и дръпна яко. Облакът жълт прах покри лигавиците на гърлото й; част от него сигурно беше стигнала чак до дробовете. Беше чувала, че това не е хубаво.
Нямаше какъвто и да е план, когато беше влязла в банята да си дръпне дозата, но когато започна да усеща гъдел отзад по врата си, се хвана да мисли за улиците около хотела, колкото беше забелязала от тях, докато влизаха. През прозореца се виждаха клубове, барове, магазини за дрехи. Музика. Музиката щеше да й дойде екстра сега. И тълпата. Начинът, по който можеш да изчезнеш в тълпата, да забравиш себе си, просто да бъдеш там. Вратата не беше заключена, знаеше го, беше пробвала. Щеше да се заключи зад нея, а тя нямаше ключ. Но живееше в стаята, така че Приор сигурно я беше регистрирал на рецепцията. Помисли дали да не слезе долу и да поиска ключ от жената зад гишето, но идеята не й хареса нещо. Познаваше костюмарите зад гишетата и това как те те гледат. Не, реши тя, най-добрата идея е да си остане вътре и да стимне тези новите на Анджи…
След десет минути тя се измъкваше през страничен вход на главното фоайе, и магът звънеше в главата й.
Отвън прокапваше, може би кондензат от куполите. Беше облякла белия дъждобран за през фоайето, предполагайки, че Приор знае какво е нужно да се прави, но сега се радваше, че го носи. Дръпна парче факс от преливащо кошче за боклук и го вдигна над главата си, за да опази косата си суха. Не беше толкова студено както преди, и това също беше добре. Дрехите й не бяха точно на каквито викат топли.
Погледна нагоре и надолу по авенюто, избра в коя посока ще върви, тръгна покрай половин дузина почти еднакви фасади на хотели, ред педикабове, проблясващ на дъжда ред малки магазини. И хора, пълно с тях, като в центъра на Кливлънд, но всеки облечен толкова ярко, и всички ходят като че ли са върхът отвсякъде, всеки бърза занякъде. Просто върви с тях, помисли си тя, и магът й даде сладък втори тласък, който я хвърли в реката от приятни хора, без тя дори да се замисли. Тракаше с новите си обувки и държеше факса над главата си, докато не забеляза — още късмет — че дъждът е спрял.
Не би се отказала да метне поглед през витрините на магазините, когато тълпата я носеше покрай тях, но потокът беше удоволствие, и никой друг не спираше. Тя се задоволи със странични мярвания на всяка витрина. Дрехите бяха все едно като на стим, някои от тях, стилове, каквито тя никога не беше виждала.
Трябваше да съм си била тук, помисли си тя. Трябваше да съм си била тук от самото начало. Не в рибарник, не в Кливлънд, не във Флорида. Това е то място, истинско място, и всеки може да дойде тук, не е нужно да го стимваш. Всъщност тя никога не беше виждала тази част от него на стим, частта на обикновените хора. За звезда като Анджи това не беше нейната част. Анджи щеше да седи в някой красив замък с останалите стим-звезди, не тук долу. Но си беше направо готино, нощта толкова ярка, и тълпата течеше около нея, и наоколо всичките хубави неща, които можеш да имаш, ако имаш късмет.
Еди не го харесваше това. Или поне винаги разправяше колко гадно е тук, колко е претъпкано, колко високи са наемите, колко много полиция, колко много конкуренция. Не че се беше замислил и за секунда, когато Приор му направи предложението, де, напомни си тя. Така или иначе тя си имаше собствена идея за това защо Еди толкова го мрази. Нещо беше оплескал тук, предполагаше тя, беше го раздал яко уилсън. Или не му се щеше да си го спомня, или тук имаше хора, които с гаранция щяха да му го напомнят, ако се върнеше обратно. Личеше си по скапания начин, по който той говореше за такива места, същия, по който говореше за някой, който му е казал, че кроежите му няма да ги бъде. Новият образ, толкова дяволски печен първата нощ, на следващата изведнъж ставаше уилсън отвсякъде, тъп та вдлъбнат, без визия.
Мина покрай голям магазин с изглеждащо супер стим-оборудване, всичкото матовочерно и източено, и отгоре над него страхотно холо на Анджи, която гледа как всички вървят покрай нея с тъжната си полуусмивка. Кралицата на нощта, направо.
Тълпата-река се вливаше в нещо като кръг, на място, където се сливаха четири улици, и по средата имаше фонтан. И понеже Мона всъщност не отиваше никъде, спря там, защото хората около нея се отклоняваха всеки в своята посока, без да спира. Е, и в кръга също имаше хора, и някои от тях седяха по напукания бетон, който заобикаляше фонтана. В центъра имаше някаква статуя, мраморна, цялата износена и очукана. Нещо като бебе, което язди голяма риба, делфин. Като че ли устата на делфина трябваше да пръска вода във фонтана, ако той работеше, само че не работеше. Тя виждаше през главите на седналите хора във водата да плуват парчета смачкан и подгизнал факс и бели пластмасови еднократни чаши.
След това като че ли тълпата се сля зад нея, извита, плъзгаща се стена от тела, и тримата срещу нея на фонтана изведнъж се очертаха рязко. Пълно момиче с боядисана в черно коса, уста полуотворена, като че ли стоеше непрекъснато така, и цици, увиснали навън от червеното гумено боди; блондинка с продълговато лице и тънка синя ивица червило, от подобната на птичи нокът длан стърчи цигара; мъж с намазнени ръце, голи в студа, присажданите мускули се издуват като камъни под синтетичен загар и груби затворнически татуировки…
— Ей, курво, — кресна пълното момиче с някаква злоба, — да не ти се е врътнало в канчето, че ще светнеш някоя бройка тук!
Блондинката изгледа Мона с уморените си очи и се усмихна слабо, в стил не-съм-аз-виновна, след това погледна настрани.
Сводникът скочи от фонтана като понесен от вятъра, но Мона вече бягаше, подсетена от изражението на блондинката. Той я хвана за ръката, но шевът на пластмасовия дъждобран се откъсна, и тя си проби с лакти път обратно в тълпата. Магът я завладя, и следващото, което осъзна, беше че е на поне едно каре разстояние, опряна на желязна будка, кашля и диша усилено.
Магът обаче вече се беше обърнал, както ставаше понякога, и всичко беше грозно. Лицата в тълпата изглеждаха уморени и гладни, като че ли имаха някакви собствени потайни отчаяни задължения, и светлината от витрините на магазините беше студена и безразлична, и всички неща зад стъклата бяха там специално за да й кажат, че тя не може да ги има. Отнякъде се чуваше глас, глас на сърдито дете, плюещо вулгаризми в безкрайна и безсмислена поредица, и когато разбра кой го крещи, тя спря да го прави.
Лявата й ръка беше вкочанена. Тя погледна натам и видя, че ръкавът е изчезнал, и че шевът отстрани е скъсан до кръста. Тя свали дъждобрана и го наметна като пелерина; може би така щеше да е по-трудно да се забележи.
Тя опря гръб на будката, когато магът стовари върху нея вълна закъснял адреналин; коленете й започнаха да треперят, и тя помисли, че сигурно ще падне, но тогава магът извъртя един от триковете си, и тя се оказа свита в светлината на летния залез в калния двор на стареца, сивата пръст беше издраскана с играта, която тя играеше, но сега просто се беше свила неподвижно там, и гледаше покрай резервоарите към мястото, където мухите танцуваха из гъсталака къпини над някакво усукано старо шаси. Зад нея домът светеше, и тя усещаше миризмата на печено тесто и на кафето, което той вареше и преваряваше отново, докато лъжицата започне да стои права в него, както казваше той, и сега той беше там вътре, и четеше някоя от книгите си, сухи кафяви листа, всички страници с откъснати ъгълчета, той ги получаваше в стари найлонови торбички и понякога те просто се разпадаха на прах в ръцете му, но ако намереше нещо, което искаше да запази, той измъкваше малък джобен ксерокс от чекмеджето, поставяше в него батерии и го прокарваше по страницата. Тя обичаше да гледа как излизат копията, новички, с онази миризма, която бързо изчезва, но той никога не й разрешаваше да работи с ксерокса. Понякога четеше на глас, и в гласа му имаше някакво колебание, като на човек, който се опитва да свири на инструмент, който не е подхващал от дълго време. Това, дето го четеше, не бяха истории, нито пък имаха край или разказваха нещо весело. Бяха като прозорци в нещо много странно: той никога не се опитваше да обясни нещо от тях, сигурно и сам не ги разбираше, може би никой не ги разбираше…
И внезапно се появи улицата, ярка и контрастна.
Тя разтърка очи и се закашля.
