забеляза, че си мисли как ли изглежда Чери Честърфийлд под всичките тези якета. Помисли за нейните ръце, колко бързи и чисти бяха те, но това му напомни отново безсъзнателното лице на човека на носилката, тръбата, която пълнеше стомаха му през лявата му ноздра, Чери бърше хлътналите му бузи с парче плат. Намръщи се.
— Ей, Джентри, — обади се той в желязната пустота на Фабриката, — аз съм…
Три неща у Джентри не бяха тесни, тънки и остри: очите, устните и косата. Очите му бяха големи и светли, сиви или сини в зависимост от светлината; устните му бяха пълни и подвижни; косата му беше сресана назад в парцалив рус петльов гребен, който се клатеше, когато той ходеше. Тънкостта му не беше изсушеността на Птичката, породена от диетата на предградията и лоши нерви; Джентри просто беше тънък, с плътно пакетирани мускули и без никаква тлъстина. Обличаше се също рязко и стегнато, черна кожа, поръбена с черни капси, стил, който напомняше на Плъзгавия дните му с Тъжните Дякони. Капсите, а и всичко останало, караха Плъзгавия да предполага, че Джентри е на около трийсет. И той също беше на към трийсет.
Джентри го изгледа, когато Плъзгавия пристъпи в светлината на десет 100-ватови крушки, сякаш за да е сигурен, че Плъзгавия разбира, че се превръща в едно от препятствията между Джентри и Формата. Оставяше едни мотоциклетни дисаги на дългата си стоманена маса; изглеждаха тежки.
Плъзгавия беше изрязал части от панелите, беше инсталирал подпори където беше необходимо, беше покрил дупките с листове твърда пластмаса, и беше уплътнил със силикон получените капандури. След това Джентри беше дошъл с маска и пръскачка и към двайсет галона бяла латексова боя; не беше почистил или измил каквото и да било, просто беше поставил дебел слой върху мръсотията и изсъхналите птичи курешки, един вид ги беше прилепил на мястото им, и беше боядисвал това отгоре, докато стане повече или по-малко бяло. Беше боядисал всичко освен капандурите. След това Плъзгавия беше вдигнал със скрипец разни неща от пода на Фабриката, един малък камион компютри, киберпространствени декове, стара голяма холопрожекционна маса, която едва не счупи скрипеца, генератори на ефекти, дузини прогнили пластмасови кашони, пълни с холофишове, които Джентри беше събирал през своето търсене на Образа, стотици метри оптични кабели на ярки нови пластмасови държачи, които говореха на Плъзгавия за индустриална кражба. И книги, стари книги, с корици, направени от плат, залепен върху картон. Плъзгавия изобщо не беше знаел колко тежки са книгите. Старите книги имаха тъжна миризма.
— Дърпаш малко повече ампери отпреди да тръгна — каза Джентри, отваряйки едната страна на дисагите. — В стаята ти. Нов калорифер ли си си взел? — Той започна бързо да рови из съдържанието им, като че ли търсеше нещо, от което имаше нужда, но го беше забутал някъде. Само че не беше, Плъзгавия го знаеше; беше му трудно да понася някой, дори някой познат, неочаквано в своето пространство.
— Аха. Наложи се да посгрея малко и склада. Иначе е много студено за бачкане.
— Не. — Джентри внезапно вдигна поглед. — Това в стаята ти не е калорифер. Амперажът е друг.
— Да. — Плъзгавия се ухили, съгласно теорията, че ухилването кара Джентри да се смята за глупав и лесен за омотаване.
— Какво „да“, Плъзгав Хенри?
— Не е калорифер.
Джентри захлопна кутията на дисагите.
— Можеш да ми кажеш какво е, или мога да ти клъцна тока.
— Виж кво, Джентри, ако ме нямаше наоколо, щеше да имаш доста по-малко време за… разни неща. — Плъзгавия вдигна вежди многозначително в посока към голямата проекционна маса. — Работата е там, че при мен има двама души… — Той видя как Джентри се вдървява, бледите очи се разширяват. — Но няма да ги видиш, нито да ги чуеш. Нищо.
— Да, — каза Джентри с напрегнат глас, заобикаляйки ръба на масата, — защото ей сега ще ги махнеш оттук, нали?
— Само две седмици, Джентри.
— Вън. Веднага. — Лицето на Джентри беше на няколко инча, и Плъзгавия усещаше киселата миризма на дъха му. — Или и ти с тях.
Плъзгавия тежеше десет кила повече от Джентри, повечето от тях мускули, но това никога не беше плашело Джентри. Той като че ли не знаеше или не му пукаше, че може да пострада. И това плашеше по свой собствен начин. Веднъж беше ударил на Плъзгавия силен шамар, и Плъзгавия само беше погледнал към огромния хром-молибденов ключ в ръката си и беше усетил прикрито безпокойство.
Джентри стоеше вдървено, и започваше да трепери. Плъзгавия много добре знаеше, че Джентри не спи, когато отива до Бостън или Ню Йорк. Всъщност, той и във Фабриката не спеше особено много. Връщаше се нервиран, и първият ден винаги беше най-лошият.
— Виж — каза Плъзгавия по начина, който някой би го казал на дете на ръба на разплакването, и измъкна от джоба си торбичка, подкупа от Африканчето. Вдигна прозрачната найлонова торбичка така, че Джентри да я види: сини дермове, розови таблетки, блокче опиум с неприятен вид, омотано в червен целофан, кристали маг като дебели жълти таблетки против кашлица, пластмасови инхалатори, на които името на японския производител беше изстъргано с нож… Той разклати пакета:
— От Африка.
— Африка? — Джентри погледна към торбичката, към Плъзгавия, след това пак към торбичката. — От Африка ли?
— Африканчето. Не го познаваш. Остави това за теб.
— Защо?
— Защото има нужда да остави тук тези приятели за малко. Дължа му услуга, Джентри. Казах му, че не харесваш да има някой наоколо. Че ти пречат. И затова, — излъга Плъзгавия, — той каза, че иска да ти остави нещичко, за да се извини за проблемите.
Джентри взе торбичката, пъхна пръст под шева и я разтвори. Извади опиума и го подаде обратно на Плъзгавия.
— Това не ми трябва.
Измъкна един от сините дермове, отлепи покритието му и го разглади внимателно върху вътрешната страна на китката си. Плъзгавия стоеше, премятайки разсеяно опиума между палеца и показалеца си, целофанът пукаше. Джентри отиде обратно зад дългата маса, отвори дисагите и измъкна чифт нови черни кожени ръкавици.
— Мисля, че е по-добре… да видя тези твои гости, Плъзгав.
— А? — Плъзгавия премига изумен. — Аха… Ама не се налага наистина. Имам предвид, няма ли да е по-добре…
— Не — Джентри вдигна яката си. — Настоявам.
Докато слизаше по стълбите, Плъзгавия си спомни за опиума и го метна през перилата в тъмното.
Мразеше дрогите.
— Чери? — Чувстваше се глупаво, Джентри да го гледа как чука по собствената си врата. Без отговор. Той отвори. Слаба светлина. Видя как тя е направила сянка за една от собствените му крушки, конус жълт факс, вързан с парче жица. Беше отвинтила другите две. Нямаше я.
Носилката беше там, и човекът на нея беше омотан в синия спален чувал. Това го яде, помисли Плъзгавия, като погледна структурата от поддържащи апарати, тръбите, торбичките течности. Не, каза си, това го поддържа жив, като в болница. Но впечатлението си оставаше: ами ако това наистина го пие, изсмуква го досухо? Той си припомни думите на Птичката за вампири.
— Е, — каза Джентри, прекрачи покрай него и застана до края на носилката, — странна компания си имаш, Плъзгав Хенри… — Той обиколи носилката, спазвайки внимателно поне метър между глезените си и неподвижната фигура.
— Джентри, сигурен ли си, че не щеш да се дигнеш обратно горе? Имам предвид, тоя дерм… Май си направил прекалено много.
— Сериозно? — Джентри наклони глава. Очите му блестяха в жълтата светлина. Той намигна. — И защо мислиш така?
— Ами, — Плъзгавия се поколеба, — не си какъвто си обикновено. Имам предвид, какъвто беше
