езика в гъза на Янака или на който и да било друг. Саракин! — Кумико никога не беше чувала думата преди.
— Пак се обадиха — каза Суейн, тонът му беше равен и разговорен. — Тя все още е на брега, но изглежда, като че ли скоро ще предприеме ход. Най-вероятно на изток. Обратно към старите ти владения. Мисля, че всъщност това е най-добрият вариант за нас. Къщата е недостижима. Покрай мястото има достатъчно частна охрана, за да спре прилична армия…
— Още ли ще ми разправяш, че това е просто отвличане, Роджър? Опитваш се да ме увериш, че ще я държат за откуп?
— Не. Не се казва нищо за обратно продаване.
— И що просто тогава не наемат такава армия? Нямат никакви причини да е само прилична по размер. Да потърсят наемниците, е? Тия с корпоративните отвличания. Тя не е толкова трудна цел, не и повече от някакъв скапан учен. Да се хванат с шибаните спецове…
— За може би стотен път, не това е което искат. Искат теб.
— Роджър, какво имат те за теб, а? Имам предвид, имаш ли наистина представа какво имат за мен?
— Не, нямам. Но ако съдя по това какво имат за мен, бих рискувал да предположа.
— Да?
— Всичко.
Без отговор.
— Има и друга подробност, която излезе наяве днес — каза той. — Те искат да изглежда като че ли тя е била очистена.
— Какво?
— Искат да изглежда като че ли сме я убили.
— И как се предполага да го постигнем това?
— Ще доставят тяло.
— Предполагам, — каза Колин, — че е излязла от стаята без коментар. Разговорът привършва тук.
10. Образът
Той изкара около час, проверявайки предавките на триона, след това пак ги смаза. Вече беше твърде студено, за да се работи; щеше да трябва да отиде и да затопли стаята, където държеше другите, Следователите и Труподъвкача и Вещицата. Това само по себе си вече можеше да наруши баланса на договореността му с Джентри, но то бледнееше пред проблема да му обясни договореността с Африканчето и наличието на двама странници във Фабриката. Нямаше как да спори с Джентри: баницата беше негова, защото той я измъкваше от Комитета по термоядрена енергия; без неговите ежемесечни магии по клавиатурата, ритуалните движения, които убеждаваха Комитета, че Фабриката е някъде другаде, на някое място, което си плаща сметките, тук нямаше да има никакъв ток.
И Джентри беше всъщност доста странен, помисли си той и усети как коленете му пукат, когато се изправи и извади дистанционното на Съдията от джоба на якето си. Джентри беше убеден, че киберпространството има Форма, общ всеобхватен образ. Това не беше най-шантавата идея, която Плъзгавия беше чувал някога, но Джентри имаше натрапчивото убеждение, че Формата на киберпространството има значение за всичко. Постигането на Формата беше за Джентри чашата Граал.
Плъзгавия някога беше стимвал една серия от Канала на познанието за това каква форма има вселената. Предполагаше, че вселената е всичко, което съществува, така че как би могла да има форма? Ако имаше форма, значи около нея трябваше да има нещо друго, вътре в което да има форма, нали? И ако това нещо беше нещо, не беше ли тогава то също част от вселената? Точно на тая тема не биваше да се задълбава с Джентри, защото Джентри можеше да ти върже акъла на възел. Плъзгавия обаче не мислеше, че киберпространството изобщо прилича на вселената; то беше само един начин да се представят данните. Комитетът по термоядрена енергия винаги беше изглеждал като голяма червена ацтекска пирамида, но не беше длъжен да изглежда така. Ако от Комитета пожелаеха, можеха да го направят да изглежда като каквото им скимне. Големите компании бяха копирайтвали това как изглеждат. Така че как би могъл някой да си представи, че цялото киберпространство има определена форма? И какво значение изобщо имаше, ако то има някаква?
Той докосна копчето за включване на дистанционното. На два метра от него Съдията забръмча и завибрира.
Плъзгавия Хенри мразеше Съдията. Това нещо хората на изкуството никога не можеха да го разберат. То не значеше, че не му доставя удоволствие да го сглоби и да го показва, навън, където можеше да го вижда и да го командва, и в края на краищата да бъде един вид свободен от идеята за него, но това определено не беше като да го харесва.
Висок почти четири метра, и широк към половината на толкова в раменете, без глава, Съдията вибрираше в сглобения си от кръпки корпус с цвета на ръжда, изтъркана по определен начин, като дръжките на стара ръчна количка, полирани от търкането на хиляди ръце. Беше намерил начин да получи тази повърхност с химикали и абразиви, и го беше използвал върху повечето от Съдията; предимно върху старите части, събрани от боклуците, не и върху студените зъби на кръглите остриета или върху огледалните повърхности на ставите, но останалото от Съдията беше оцветено в този цвят, и с тази повърхност, като много стар инструмент, който все още се използва интензивно всеки ден.
Той натисна джойстика и Съдията направи една крачка напред, след това друга. Предавките работеха безупречно; дори без една ръка нещото се движеше с ужасяваща приповдигнатост, поставяйки важно огромните си крака.
Не можеше да си спомни кога не беше бил способен да помни, но понякога почти успяваше.
Затова и беше построил Съдията, защото беше направил нещо — не беше било кой знае какво, но го бяха хванали докато го беше правил, на два пъти — и беше осъден заради това, и беше издадена присъда, и след това беше приведена в действие, и той не можеше повече да помни, не всичко, но в продължение на не повече от пет минути. Крадене на коли. Крадене на колите на богати хора. Там се грижеха да можеш да си спомниш какво си правил.
Той накара с джойстика Съдията да се обърне около себе си и го вкара в съседната стая, в страничен проход между редове покрити с влажни петна бетонни основи, които бяха поддържали някога валяци и формовъчни преси. Високо над главите, в тишината, сред прашните лъчи, висяха угаснали флуоресцентни елементи, върху които понякога гнездяха птици.
Наричаха го Корсаков синдром, това, дето го правеха на нервната ти система, така че кратковременната памет да не се запазва. Така, че времето, което е минало, е загубено за теб. Беше чувал, че вече не го правят повече, или поне не за кражби на скъпи коли. На хора, които не бяха минали през това, им звучеше лесно, нещо като затвор, но всичко изтрито после, но не беше така. Когато беше излязъл, и когато беше свършило — три години, провлекли се в една дълга размита верига от проблясвания на объркване и страх, отмерени на петминутни интервали, и преходите между тях… Когато това свърши, той изпитваше нужда да построи Вещицата, Труподъвкача, след това Следователите и накрая сега Съдията.
Докато водеше Съдията нагоре по бетонната рампа към стаята, където чакаха останалите, той чу Джентри да трещи с мотора си навън по Кучешката пустош.
Хората карат Джентри да се чувства неудобно, мислеше Плъзгавия, докато се насочваше към стълбите, но това си имаше и недостатъците. Непознатите често усещаха Формата да гори зад очите на Джентри; фиксирането му си проличаваше във всичко, което правеше той. Плъзгавия нямаше идея какво прави той при излизанията си до Агломерата; може би просто се занимаваше с хора, също така съсредоточени, като него, самотници по назъбените граници на пазарите за дрога и софтуер. Той като че ли изобщо не обръщаше внимание на секса, до степен Плъзгавия да няма представа какво би желал той, ако поискаше секс.
Сексът беше основното, което липсваше на Пустошта, доколкото Плъзгавия го беше грижа, особено през зимата. През лятото понякога той можеше да намери момиче в някое от онези малки ръждясали градчета; това именно го беше отвело до Атлантик Сити онзи път, когато беше закъсал с дълг към Африканчето. Напоследък си казваше, че най-доброто решение е да се съсредоточи върху работата си, но докато се катереше по клатещите се стоманени стълби към мостчето, което водеше към мястото на Джентри, той
