Исус тресеше ръцете си в бели ръкави и сочеше сърдито към небето, пазара, отново небето. Възнесение, говореше той. Иде възнесение.
Мона зави около първия попаднал й ъгъл, автоматичен рефлекс за избягване на луди, и мина край редица избледнели от слънцето картонени маси, отрупани с евтини индонезийски симстимови набори, използвани касети, цветни бодилчета-микрософти, набучени в парчета бледосин стиропор. Зад една от масите имаше залепено изображение на Анджи Митчел, постер, който Мона досега не беше виждала. Тя спря и го заизучава жадно, вгледа се първо в дрехите и грима на звездата, след това се опита да различи фона, къде е снимано. Несъзнателно промени израза на лицето си така, че да напомня този на Анджи на постера. Не точно усмивка. Нещо като полуусмивка, може би малко тъжна. Мона имаше специално отношение към Анджи. Защото — пичовете понякога го казваха — тя приличаше на нея. Все едно е сестра на Анджи. Освен че носът на Мона беше леко изкривен, и че Анджи нямаше бръчици по скулите. Полуусмивката на Мона-Анджи се разшири, докато тя гледаше постера, потопена в красотата му, в лукса на изобразената стая. Предположи, че това сигурно е някакъв замък, сигурно мястото, където живее Анджи, сто на сто, и там има маса народ да се грижат за нея, да й оправят косата и да й подреждат дрехите. Виждаше се, че стените са направени от големи камъни, и огледалата имаха рамки от масивно злато, с изрязани по него листа и ангели. Надписът отдолу може би казваше къде е това, но Мона не можеше да чете. Както и да е, там нямаше пукната шибана хлебарка, беше сигурна в това, и нямаше също и Еди. Тя погледна надолу към стим-наборите и се замисли дали да не изхарчи и остатъка от парите си. Но нямаше да й стигнат за един стим, и освен това тези бяха стари, някои от тях по-стари от нея. На тях я имаше оная как-й-викаха, Тали, дето беше прочута когато Мона беше на към девет…
Когато тя се върна, Еди я чакаше. Беше махнал найлона от прозореца и мухите бръмчаха наоколо. Еди се беше проснал на леглото, пушеше цигара, и костюмарят с брадата, дето я беше заглеждал, седеше в счупения стол, още със слънчевите очила.
Приор, така каза, че му било името, все едно си нямаше малко име. Или като че ли Еди си нямаше фамилия. Добре де, и тя нямаше фамилия, освен ако не броиш Лиза, и това беше по-скоро нещо като още едно малко име.
Тя не можа да му разбере много там, в коптора. Мислеше си че може да е, защото е англичанин. Всъщност не беше точно костюмар, не точно такъв, за какъвто тя го беше помислила на пазара; играеше някаква игра, ама не беше много ясно каква. Задържаше си погледа върху нея за дълго, гледаше я как си прибира нещата в синята чанта на Луфтханза, която той беше донесъл, но тя не усещаше никакво привличане в това, не и като да му се иска. Просто я гледаше, гледаше как Еди пуши, потупваше със слънчевите си очила по коляното, слушаше купищата дрънканици на Еди и казваше толкова малко, колкото беше абсолютно необходимо. Когато казваше нещо, обикновено беше смешно, но беше трудно да разбереш по начина му на говорене кога се шегува.
Докато прибираше, усещаше замайване, като че ли си е блъснала нещо, само че още не я е хванало съвсем. Мухите се чукаха на прозореца, блъскаха се в покритото с прах стъкло, но не й пукаше. Отпътувала, вече беше отпътувала.
Ципът на чантата изскърца.
Когато стигнаха на летището, валеше, флоридски дъжд, топла пикня се лее от невидимо небе. Никога не беше виждала летище преди, но ги познаваше от стимовете.
Колата на Приор беше бял „Датсун“ под наем, който шофираше сам и свиреше асансьорна музика през квадро-високоговорителите. Остави ги до багажа им до гол бетонен вход и подкара обратно в дъжда. Ако Приор имаше чанта, то тя не беше с него. Мона носеше чантата от „Луфтханза“, а Еди — два черни куфара от клонирана крокодилска кожа.
Тя дръпна новата си поличка надолу над таза и се замисли дали е подбрала подходящи обувки. Еди се възхищаваше на себе си, ръцете му бяха в джобовете, раменете — наклонени, за да подскаже, че върши нещо важно.
Тя си го спомни в Кливлънд, първия път, когато беше дошъл до мястото й да види един мотор, който нейният старец продаваше, триколесна Шкода, която беше почти само ръжда. Старецът гледаше риба в бетонни резервоари, подредени из мръсния двор. Когато Еди дойде, тя беше вътре в къщата, дълъг и с високи стени контейнер от ТИР, вдигнат на трупчета. В едната му стена бяха изрязани прозорци, квадратни дупки със залепен отгоре им издраскан плексиглас. Тя стоеше до огнището, в миризмата на торбите с лука и доматите, окачени там, за да съхнат, когато го усети там, на другия край на стаята, усети мускулите и раменете му, белите му зъби, черната найлонова шапка, срамежливо увиснала от ръката му. Слънцето грееше през прозореца, и осветяваше голата и безцветна стая с изметен под — старецът я караше да се грижи за това — но сякаш се спусна сянка, сянка от кръв, когато тя усети биенето на сърцето си, и той се приближи, хвърли пътем шапката си на голата шперплатова маса, като че ли живееше тук, приближи се право към нея, и прокара ръката си с ярък пръстен през мазната тежест на косата си. Тогава влезе старецът, и Мона се обърна настрани, и се престори, че се грижи за огнището. Старецът поиска кафе, и Мона отиде да налее вода, напълни емайлираната тенджера от покривния резервоар, водата гъргореше през въгленовия филтър. Еди и старецът седяха на масата, пиеха черно кафе, и краката на Еди бяха изпънати под масата, и бедрата му под разбридания деним бяха силни. Усмихнат, жестикулиращ към стареца, пазарящ се за Шкодата. Как май тя беше в движение, как сигурно щеше да я купи, ако старецът имаше документи. Старецът се надига, за да се зарови в чекмедже. Очите на Еди отново са върху нея. Тя ги последва на двора и го видя да обкрачва напуканата винилова седалка. Запалването разлая черните кучета на стареца, надигна се силен сладък аромат на евтино алкохолно гориво, и рамката затрепера между краката му.
Сега тя го гледаше как позира пред куфарите, и й беше трудно да разбере защо тя на следващия ден беше отпътувала с него, на Шкодата, към Кливлънд. Шкодата имаше мъничко раздрънкано радио, което не можеше да го чуеш от двигателя, само да си го пуснеш тихо нощем на полето край пътя. Тунерът беше повреден, така че ловеше само една станция, призрачна музика от някаква самотна антена в Тексас, стоманени китари, засилващи се и отслабващи цяла нощ, и тя усещаше влагата си до краката му и твърдата суха трева да гъделичка шията й.
Приор сложи чантата й в бяла кола, покрита с платнище, и тя се покатери след нея, чувайки слаби гласове на испански от слушалките на шофьора кубинец. След това Еди натовари крокодиловите куфари, и се качиха заедно с Приор. И потеглиха към пистата през стените от дъжд.
Самолетът не беше каквото познаваше от стимовете, не като дълъг луксозен автобус с много седалки отвътре. Беше малък и черен, с остри и тънки криле и прозорци, които го правеха да изглежда като че ли намига.
Тя се качи по някакви метални стъпала, и вътре имаше място с четири седалки, всичко покрито с еднообразен сив килим, стените и таванът също, всичко чисто, хладно и сиво. Еди се качи след нея и седна на седалката, като че ли го правеше всеки ден, разхлаби връзката си и опна крака. Приор натискаше бутоните до вратата. Затваряйки се, тя издаде въздишка.
Тя погледна през тесните, обтекаеми прозорци към светлините на пистата, отразени от мокрия бетон.
Ела тук долу с влака, помисли си тя, от Ню Йорк до Атланта, и ще се промениш.
Самолетът потрепера. Тя чу как скелетът му скърца, когато оживя.
Събуди се за малко след два часа, в затъмнената кабина, люляна от безкрайното бучене на реактивния двигател. Еди спеше с полуотворена уста. Приор може би също спеше, или може би просто си беше затворил очите, тя не можа да разбере.
