допир до бутони и превключватели… С развитието на технологиите шлемовете се свиваха, видеотерминалите атрофираха…
Тя се наведе и взе набора троди, тръсна го, за да освободи жиците му от оплетеното.
Там няма там.
Тя разтвори еластичната лента и постави тродите до слепоочията си — един от характерните за човечеството жестове, който тя обаче правеше рядко. Натисна копчето за тестване на батерията на Оно- Сендая. Зелено — давай. Докосна копчето за включване и стаята изчезна зад безцветна стена от сензорни смущения. Главата й бе изпълнена от течението на бял шум.
Пръстите й напипаха някакво друго копче, и тя бе изстреляна през стената от смущения в претъпкан безкрай, умишления вакуум на киберпространството, и ярките линии на мрежата се простираха около нея като безкрайна клетка.
— Анджела — каза къщата с тих, но призивен глас, — имам обаждане от Хилтън Суифт…
— Приоритетно нареждане? — Тя ядеше боб и печени филийки в ъгъла на кухнята.
— Не — каза къщата поверително.
— Смени тона си — каза тя с уста, пълна с бобени зърна. — Нещо с оттенък на тревога.
— Г-н Суифт чака — каза къщата нервно.
— По-добре е, — каза тя, докато носеше подноса и купата към машината за миене на чинии, — но искам нещо по-близко до истинска истерия.
— Ще приемете ли обаждането? — Гласът се давеше от напрежение.
— Не, но дръж гласа си такъв. Харесва ми.
Влезе във всекидневната, броейки вдишванията си. Дванайсет, тринайсет…
— Анджела, — каза спокойно къщата, — имам обаждане от Хилтън Суифт…
— По приоритетно нареждане — добави Суифт.
Тя изпуфтя с устни.
— Знаеш, че уважавам нуждата ти да бъдеш сама, но съм загрижен за теб.
— Екстра съм, Хилтън. Няма нужда да се безпокоиш. Чао-чао.
— Тази сутрин си се препънала на брега. Изглеждала си дезориентирана. Носът ти е започнал да кърви.
— Да, потече ми кръв от носа.
— Искаме да минеш на още един…
— Супер.
— Днес си се свързала с мрежата, Анджи. Засякохме те в индустриалния сектор на СОБА.
— Това ли била работата?
— Искаш ли да поговорим за това?
— Няма за какво да говорим. Просто си губех времето. Искаш да знаеш, нали? Събирах някакви боклуци, които Боби беше оставил. Ти би го одобрил, Хилтън! Намерих някакъв негов дек и го пробвах. Натиснах някакво копче, поседях и се поогледах, и се изключих.
— Съжалявам, Анджи.
— За какво?
— Че ти развалих спокойствието. Ей сега се махам.
— Хилтън, знаеш ли къде е Боби?
— Не.
— Твърдиш, че службата за сигурност на Sense/Net не го е проследила?
— Твърдя, че не знам, Анджи. Това е истината.
— Можеш ли да откриеш, ако поискаш?
Пауза.
— Не знам. И да можех, не съм сигурен дали бих го направил.
— Мерси. Довиждане, Хилтън.
— Довиждане, Анджи.
Тя прекара тази нощ на верандата, в мрака, гледайки как мухите танцуват над осветения пясък. Мислеше за Бригита и предупреждението й, за дрогата в якето и дозатора за дермове в медицинското чекмедже. Мислеше за киберпространството и за тъжната скованост, която беше чувствала с Оно-Сендая, толкова далеч от свободата на лоата.
Мислеше за сънищата на други, за коридори, усукващи се едни около други, приглушени постелки от древен килим… Един стар мъж, една глава, направена от скъпоценни камъни, едно напрегнато бледо лице с очи, които бяха огледала… И един бряг в тъмното и вятъра.
Не този бряг, не Малибу.
И някъде в черното калифорнийско утро, може би час преди зората, сред коридорите, галериите и лицата на съня, и фрагменти от разговори, които смътно си спомняше, събуждайки се до бледата мъгла оттатък прозорците на по-голямата спалня, тя успя да освободи нещо и да го издърпа обратно през стената на съня.
Претъркули се, порови в чекмеджето на нощното шкафче, измъкна химикалка Порше, подарък от асистент-оператор, и изписа съкровището си на лъскавия гръб на италианско модно списание:
Т-А
— Повикай Континуитет — каза тя на къщата над третата си чаша кафе.
— Здравей, Анджи — каза Континуитет.
— Орбиталната серия, която правихме преди две години. Яхтата на белгиеца… — Тя отпи от изстиващото кафе. — Какво беше името на онова място, което той искаше да ми покаже? Дето Робин реши, че е твърде несигурно.
— Свободната станция — отговори експертната система.
— Кой е снимал там?
— Тали Ишъм е записала девет серии на Свободната станция.
— И за нея не е било твърде несигурно?
— Това беше преди петнайсет години. Тогава беше на мода.
— Дай ми тези серии.
— Готово.
— Чао.
— Довиждане, Анджи.
Континуитет пишеше книга. Робин Лание й беше казал за нея. Тя беше попитала на каква тема е книгата. Не е такова нещо, беше отговорил той. Тя постоянно се отпращала обратно към себе си и непрекъснато мутирала. Континуитет я пишел винаги. Тя беше попитала защо. Но на Робин вече му беше омръзнало да обяснява: защото Континуитет е ИИ, а ИИ-тата правят подобни неща.
Повикването на Континуитет й костваше повикване от Суифт.
— Анджи, относно прегледа…
— Не си ли го назначил вече? Смятам да се връщам обратно на работа. Свързах се с Континуитет тази сутрин. Смятам да запишем една орбитална серия. Преглеждам едни неща, които Тали Ишъм е правила. Може да ми хрумнат някои нови идеи.
Последва тишина. Искаше й се да се разсмее. Не беше лесно да накараш Суифт да млъкне.
— Сигурна ли си, Анджи? Това е чудесно, но то ли е наистина каквото смяташ да правиш?
— Много по-добре съм, Хилтън, направо съм екстра. Искам да работя. Ваканцията свърши. Накарай Порфир да дойде тук и да ми оправи косата преди да трябва да се срещам с някого.
— Знаеш ли, Анджи, това прави всички нас много щастливи.
— Повикай Порфир. Уреди прегледа. — Коп-пудре. Кой, Хилтън. Може би ти?
Той има необходимите ресурси, мислеше си тя час по-късно, докато крачеше по обвитата в мъгла
