как точно действа.
— Да си чувал някога за заведение „При Моби Джейн?“
— Не.
— Мотелче, до междущатската. Имах приятел дето беше там мениджър, бачкаше от около месец, когато дойдох при него. Моби Джейн е грамаданска и седи в задната част на мотела в плувен резервоар, все със система свободни бази във вената, и е пълна отврат. И, както казах, нанесохме се там с приятеля ми Спенсър, новия й мениджър, защото си имах проблеми със свидетелството в Кливлънд и не можех да бачкам тогава.
— Какви проблеми?
— Обикновените, окей? Искаш ли да ме чуеш, или не? И Спенсър ми разказа за ужасното състояние на собственичката. Така че последното нещо, което исках да разберат беше че съм медтехник, иначе щяха да ме впрегнат да й сменям филтрите на резервоара и да помпам свободни бази в двестата килограма халюциниращи психози. И ме хванаха да обслужвам масите и да наливам бира. Беше готино. Имаха приятна музика вътре. Малко грубиянско място, ама всичко беше наред, защото хората знаеха, че съм със Спенсър. Освен че се събудих един ден и Спенсър беше изчезнал. След това се оказва, че е изчезнал с доста от парите им. — Тя подсушаваше гърдите на заспалия с дебела стиска бели абсорбентни конци, докато говореше. — И малко ми посмачкаха фасона. — Изгледа го изотдолу и сви рамене. — И след това ми казаха какво смятат да направят. Да ми вържат ръцете зад гърба и да ме пуснат в резервоара при Моби Джейн, и да и засилят яко капката, и да й кажат, че моят приятел й го е начукал… — Тя хвърли мократа стиска конци в чашата. — И ме заключиха в клозета да си помисля за това преди да го направят. Когато вратата се отваря обаче, гледам Африканчето. Никога не го бях виждала преди. „Мис Честърфийлд“, вика той, „дочувам, че доскоро сте били дипломиран медицински техник“.
— И ти е направил предложение?
— Друг път предложение. Просто ми провери документите и направо ме взе оттам. Нито жива душа наоколо, въпреки че беше събота следобяд. Изведе ме на паркинга, и там седи тоя екранник, с черепите отпред, двама грамадни негри ни чакат, и колкото по-далече от оня резервоар, толкова по-добре за мен.
— Тоя приятел вътре отзад ли беше?
— Не. — Свали ръкавиците. — Накара ме да го откарам обратно до Кливлънд, в някакво предградие. Големи стари къщи, ама моравите пред тях неподстригвани и боклучави. Влязохме в една със сума ти охрана, сигурно неговата. Този тук — тя нагласи синия спален чувал под брадичката на мъжа — беше в спалнята. Трябваше да го почна веднага. Африканчето ми каза, че плаща добре.
— И ти знаеше ли, че ще те докара тук, в Пустошта?
— Не. И май и той също не. Нещо май стана. Пристигна следващия ден и каза, че се вдигаме. Мисля, че нещо го беше уплашило. Тогава го нарече така, Брояча. ’Щото беше ядосан и май нещо поуплашен. Каза „Брояча и шибания му LF“.
— Шибания му какво?
— LF.
— Това какво е?
— Мисля, че това — посочи тя неугледния сив блок, монтиран над главата на мъжа.
7. ТАМ НЯМА ТАМ
Тя си представи как Суифт я чака на верандата, облечен в туида, който носеше през лосанджелоските зими, пелерината и сакото не в тон, рибя кост и кучешки зъб, но всичко това изтъкано от една и съща вълна, и тя вероятно от едни и същи овце от един и същи склон, и всичко това оркестрирано в Лондон, от група, в стая над магазин на Флорал Стрийт, който той никога не е виждал. Те правеха ивичести ризи за него, поръчваха памука от Шарве в Париж; те правеха връзките, поръчваха коприната да бъде изтъкана в Осака, с избродирано стегната и малка емблема на Sense/Net. И въпреки всичко той изглеждаше като че ли майка му го е обличала.
Верандата беше пуста. Дорнието излетя, след това се стрелна обратно към гнездото си. Присъствието на Маман Бригита все още се впиваше в нея.
Тя влезе в бялата кухня и изтърка засъхващата кръв от лицето и ръцете си. Когато влезе във всекидневната, имаше чувството, като че ли я вижда за пръв път. Избелелият под, позлатените дървени части и кадифената тапицерия на столовете в стил Луи XVI, кубистичният вид на един Валмие. Като гардероба на Хилтън, помисли си тя, допълван от талантливи странници. Ботушите й ръсеха мокър пясък по пода, докато вървеше към стълбите.
Кели Хикмън, специалистът по гардероба й, беше идвал в къщата, докато тя беше в клиниката; той беше подредил работния й багаж в голямата спалня. Девет шкафа Хермес, правоъгълни и еднообразни, като ковчези от дъбена кожа за седла. Дрехите й никога не се сгъваха; те лежаха разгънати между слоеве коприна.
Тя стоеше на вратата и гледаше към празното легло и към деветте кожени ковчега.
Влезе в банята, стъклени тухли и бели плочки мозайка, и заключи вратата зад себе си. Отвори едно чекмедже, след това друго, игнорирайки правилните редове от неотваряни тоалетни принадлежности, патентовани лекарства, козметика. Намери дозатора в третото чекмедже, до блистер дермове. Наведе се близо и се вгледа в сивата пластмаса и японската емблема, без да смее да го докосне. Дозаторът изглеждаше нов, недокоснат. Беше почти сигурна, че не го е купувала, че не го е оставяла там. Извади лекарството от левия си джоб и го разгледа, преобърна го няколко пъти, гледайки как отмерените дози виолетов прах се търкалят в запечатаните си отделения.
Видя сама себе си как оставя пакета на бялата мраморна полица, как поставя дозатора над него, изважда един дерм от блистера и го поставя вътре. Видя червеното проблясване на диод, когато дозаторът беше изтеглил дозата; видя се как изважда дерма, крепейки го като бяла пластмасова дървеница на върха на показалеца си, и влажната му вътрешна повърхност е покрита с миниатюрни капчици DMSO…
Тя се обърна, направи три крачки към тоалетната чиния и пусна неотворения пакет вътре. Той плуваше вътре като миниатюрен сал-играчка, все още напълно сух. Напълно. С трепереща ръка намери неръждаема пиличка за нокти и коленичи на белите плочки. Трябваше да затвори очи, когато хвана пакета, заби върха на пиличката в шева му, и го завъртя. Пиличката тропна на плочките, когато тя натисна бутона за водата, и двете половини на празния пакет изчезнаха. Опря чело в студения емайл, след това се насили да стане, да отиде до мивката и внимателно да измие ръцете си.
Защото искаше, сега наистина знаеше, че иска да близне пръстите си.
По-късно през деня, в сивия следобед, тя намери корозирал пластмасов контейнер в гаража, занесе го в спалнята и започна да сгъва останалите от Боби неща. Те не бяха много: чифт кожени джинси, които той не харесваше, няколко фланелки, които беше захвърлил или забравил и, в най-долното чекмедже на тиковото бюро, киберпространствен дек. Беше Оно-Сендай, само малко повече от играчка, Лежеше сред омотано кълбо черни проводници, евтин набор от стим-троди и мръсна на вид пластмасова туба с електродна паста.
Спомняше си дека, който той беше използвал, и който беше взел със себе си, сив Хосака, заводска поръчка, с клавиши без надписи по тях. Беше жокейски дек; той настояваше да пътува с него, въпреки че създаваше проблеми при проверките по митниците. Защо, чудеше се тя, той е купувал Оно-Сендая? И защо го е изоставил? Беше седнала на ръба на леглото; взе дека от чекмеджето и го постави на скута си.
Преди много време в Аризона баща й я беше предупреждавал да не се включва. Нямаш нужда от това, беше казал той. И тя наистина нямаше, защото сънуваше киберпространството, като че ли лунните линии на мрежата я чакаха зад клепачите й.
Там няма там. Когато учеха децата какво е киберпространството, им обясняваха това. Тя си спомняше лекцията на усмихнат учител в яслите за служители на аркологията, и по екрана се местеха изображения: пилоти с огромни шлемове и тромави на вид ръкавици, и невроелектронно примитивната технология за „виртуален свят“ ги свързва по-ефективно със самолетите им, двойки миниатюрни видеотерминали наливат в тях генерирани от компютър данни, вибротактилната обратна връзка на ръкавиците им осигурява свят на
