боя, и мръсни. Той спря до кошница от надупчена стомана, отрупана с покривки за бар, които воняха на бира.
— Момиче, ще съжаляваш, ако въртиш номер — каза той. — Кажи ми защо ти е нужен този Въшката.
— Сали е в опасност. Трябва да намеря Въшката. Трябва да му предам.
— По дяволите — каза барманът. — Постави се на мое място…
Колин сбръчка нос по посока на кошницата с мокри покривки.
— Да? — запита Кумико.
— Ако ти си нарк, и те пратя при този твой Въшката, да предположим, че го познавам, и той се окаже накиснат в тая, то той ще ми го върне, нали? Ама ако не си, тогава тази Сали, пък тя ще вземе да се погрижи по мой адрес, ако не те пратя, разбираш ли?
Кумико кимна.
— Между камъка и паважа. — Това беше идиом, който беше използвала Сали, и Кумико го намираше много поетичен.
— Точно — каза Бивън и я изгледа странно.
— Помогнете ми. Тя е в много голяма опасност.
Той прекара пръсти назад през оредялата си коса с цвят на джинджифил.
— Вие ще ми помогнете — чу се да казва тя, и усети как студената маска на майка й щраква на мястото си. — Кажете ми къде да намеря Въшката.
Барманът като че ли потрепери, въпреки че в прохода беше доста топло, една топлота, изпълнена с пара, и миризмата на бира се смесваше с грубите нотки на дезинфектант.
— Познаваш ли Лондон?
Колин й намигна.
— Мога да се оправя — каза тя.
— Бивън, — каза Алис, подавайки глава иззад ъгъла, — смрадта.
— Полиция — преведе Колин.
— Маргейт Роуд, SW2, — каза Бивън, — не знам номера, ни телефона.
— Сега го хвани да ти покаже задния изход — каза Колин. — Тези не са обикновени полицаи.
Кумико щеше да си спомня винаги безкрайното си промъкване през потайните кътчета на града. Как Колин я беше превел от „Розата и Короната“ към Холанд Парк, и след това надолу, обяснявайки, че чипът й от МицуБанк сега е по-зле и от безполезен; ако тя го използва за каб, или за каквато и да било покупка, казваше той, някой оператор от Специалния отдел ще види транзакцията да проблясва като магнезий в мрежата на киберпространството. Но тя трябваше да намери Въшката, каза му тя, да открие някак Маргейт Роуд. Той се намръщи и каза: Не, чакай да се стъмни. Брикстън не е далеч, но улиците сега са твърде опасни, на дневна светлина, когато полицията е на страната на Суейн. Но къде мога да се скрия, беше запитала тя. Имаше много малко пари: концепцията за валута, за монети и банкноти, беше за нея мъглива и чужда.
— Тук, — каза той, докато тя се спускаше надолу към Холанд Парк. — На цената на един билет.
Издутите сребристи форми на влакчетата.
Меките сиво-зелени стари седалки.
И топлина, прекрасна топлина, тук в царството на непрекъснатото движение…
30. ОТВЛИЧАНЕТО
Летището изсмука една махмурлия Даниеле Старк надолу по пастелен коридор, обсипан с репортери, камери, аугментирани очи, докато Порфир и трима от охраната на Sense/Net прекарваха Анджи през затварящия се кръг от журналисти, един хореографиран ритуал, който предлагаше по-скоро драматично представление, отколкото защита. Всеки от наличните беше вече проверен от сигурността и от полицията.
След това тя остана сама с Порфир в експресен асансьор, нагоре към хелипорта, който Sense/Net поддържаше на покрива на летището.
Когато вратите се отвориха в повеите мокър вятър над брилянтно осветения бетон, където ги чакаше нова тройка от охраната, облечена в огромни шуби във флуоресциращо оранжево, Анджи си спомни как видя за пръв път Агломерата, когато беше пристигнала с влака от Вашингтон заедно с Търнър.
Една от оранжевите шуби ги избута през пространството безупречно чист бетон към чакащия хеликоптер, голям двувитлов Фокер, покрит с черен хром. Порфир тръгна нагоре по паяжиноподобната, матовочерна стълбичка. Тя го последва, без да погледне назад.
В нея имаше нещо ново, нова идея. Беше решила да се свърже с Ханс Бекер чрез неговия агент в Париж. Континуитет имаше номера му. Вече беше време, време да се направи така, че да се случи нещо. И тя щеше да се погрижи да се случи нещо също и с Робин, знаеше, че той ще я чака там, в хотела.
Хеликоптерът им препоръча да затегнат коланите си.
Когато се издигнаха, в звукоизолираната кабина беше абсолютна тишина, само някакво трептене в костите, и за една странна секунда тя като че ли беше способна да задържи целия си живот в ума си и да го разбере, да го види такъв, какъвто беше бил. И той беше, помисли си тя, едно нанасяне на прах отгоре и прикриването му, и това беше било освобождаване от болката.
И мястото на отделянето на душата, каза един железен глас, някъде откъм светлината на свещи и бръмченето на кошер…
— Миси? — Порфир се беше навел към нея от съседната седалка…
— Сънувах…
Нещо я беше чакало, преди години, някъде в мрежата. Не такова като лоата, като Легба или другите, въпреки че Легба, тя знаеше, беше Господарят на Кръстопътищата; той беше синтезът, ключовата точка на магията, комуникацията…
— Порфир, — запита тя, — защо си тръгна Боби? — Тя гледаше навън към оплетената мрежа от светлини на Агломерата, към куполите, осветени от червени сигнални светлини, и виждаше вместо това пейзажа от данни, който го беше притеглял винаги, назад към това, което той смяташе за единствената игра, която си струва да бъде играна.
— Ако ти не знаеш, миси, — отвърна Порфир, — кой знае?
— Но ти чуваш разни неща. Всичко. Всякакви слухове. Ти винаги си бил…
— Защо ме питаш сега?
— Време е…
— Спомням си как се говори, разбираш ли? Как хората, които не са известни, говорят за тези, които са. Може би някой, който е твърдял, че познава Боби, е говорил с някой друг, и така е тръгнала приказката… За Боби си струваше да се говори, защото той беше с теб, разбираш ли? Добре е да почнем оттук, миси, защото той не би сметнал това за много приятно, нали? Това, което се говореше, е че той щеше да се открои, ако беше работил и сам, но вместо това е срещнал теб, и ти си се издигнала по-високо и по-бързо, отколкото той изобщо би могъл да мечтае. Че ти си го издигнала там горе, разбираш ли? Където пари, за каквито той в Баритаун никога не би могъл и да мечтае, са просто рестото за нещо…
Анджи кимна, оглеждайки отгоре Агломерата.
— Говореше се, че той си има свои собствени амбиции, миси. Че нещо го движи. И че в края сметка го е придвижило надалеч от теб…
— Не мисля, че той би ме оставил — каза тя. — Когато за пръв път дойдох в Агломерата, беше все едно съм се родила отново. Един нов живот. И той беше там, точно там, още първата нощ. По-късно, когато Легба… когато се свързах със Sense/Net…
— Когато започна да ставаш Анджи.
— Да. И колкото и много да беше взело това от мен, знаех, че той ще бъде с мен. И също че той никога няма да го купи напълно, и имах нужда от това, че това всичкото за него е само една идея, цялата тази работа…
— Sense/Net?
