— Анджи Митчел. Той знаеше разликата между нея и мен.
— Наистина ли?
— Може би той беше тази разлика. — Толкова високо над линиите светлина…
Старият „Нов Сузуки Дипломат“ беше любимият хотел на Анджи още от първите й дни в Sense/Net.
Стената му откъм улицата се издигаше равно единайсет етажа, след което се отдръпваше назъбено в първия от девет отстъпа, в планински пейзаж, сглобен от скали, изкопани от мястото на строежа му на Мадисон Скуер. Оригиналните планове предвиждаха този стръмен пейзаж да бъде засаден с флора, по начало срещана в долината на Хъдсън, и да бъде населен с подходяща фауна, но последвалата конструкция на първия Манхатънски купол беше повдигнала необходимостта да бъде наета от Париж група по екодизайн. Френските еколози, свикнали на „чисти“ дизайнерски проблеми, налагани от орбиталните системи, се бяха отчаяли от тежко замърсената атмосфера на Агломерата, и бяха заложили на силно генинженирани сортове растения и робо-фауна, подобна на тази в тематичните паркове за деца. Продължилият патронаж на Анджи обаче беше оставил върху мястото отпечатък, който иначе щеше да му липсва. Sense/Net бяха наели най- горните пет етажа и бяха обзавели там за нея постоянно жилище, и „Дипломатът“ се радваше в момента на определено приповдигната репутация сред хората на изкуството и забавленията.
Сега тя се усмихна, докато хеликоптерът се издигаше покрай дезинтересиран робот-бигхорн, който се правеше, че дъвче лишеите покрай осветения водопад. Абсурдността на това място винаги я беше развеселявала; дори Боби й се радваше.
Тя хвърли поглед към хелипорта на хотела, където емблемата на Sense/Net беше прясно прерисувана върху затопления, ярко осветен бетон. Самотна фигура, закачулена в яркооранжева шуба, чакаше край скулптирания връх на скала.
— Робин ще бъде тук, нали, Порфир?
— Мистъх Лание — каза той кисело.
Тя въздъхна.
Черният хромиран Фокер ги спусна плавно надолу, чашите в рафта за напитки леко издрънкаха, когато опорите на хеликоптера опряха в покрива на хотела. Приглушеното пърпорене на двигателите заглъхна.
— Където нещата касаят Робин, Порфир, ще трябва първия ход да го правя аз. Смятам тази нощ да говоря с него. Сама. И междувременно ще искам от теб да стоиш по-настрани от него.
— Удоволствие е за Порфир, миси — каза фризьорът, когато вратата на кабината се отвори зад тях. И в следващия миг се беше извил, и дърпаше токата на колана си, и Анджи се обърна навреме, за да види яркооранжевата шуба в отвора на люка, вдигнатата ръка, огледалните очила. Оръжието издаде не по-силен звук от запалка, но Порфир се сгърчи, едната му дълга черна ръка посегна към гърлото му, докато човекът от охраната затвори вратата зад тях и скочи към Анджи.
Нещо беше притиснало силно стомаха й, докато Порфир се отпусна назад размекнато върху креслото. Острият розов връх на езика му се беше показал навън. Тя погледна надолу, чисто рефлекторно, и видя черната хромирана тока на колана на креслото й през лепкаво изглеждащо каре от зеленикава пластмаса.
Вдигна поглед нагоре към бяло овално лице, оградено от стегнатата оранжева мушамена качулка. Видя собственото си лице зяпнало от шока, удвоено в сребристите огледала.
— Пил ли е тази нощ?
— Какво?
— Той. — Размахване на пръст към Порфир. — Пил ли е алкохол?
— Да… По-рано.
— По дяволите. — Женски глас, тя се обърна към изпадналия в безсъзнание фризьор. — Сега пък аз го упоих. Не ми се ще да му подтисна дихателния рефлекс, разбираш? — Анджи видя жената да проверява пулса на Порфир. — Кат’ да е окей… — Сви ли тя рамене под оранжевата шуба?
— Охрана?
— Какво? — Очилата проблеснаха.
— От охраната на Sense/Net ли сте?
— Хич даже. Отвличам те.
— Наистина ли?
— Съвсем.
— Защо?
— Не заради обичайните причини. Някой ти е дигнал мерника. И на мен също. Предполагаше се да уредя да те отвлекат следващата седмица. Майната им. Така или иначе трябва да говоря с теб.
— Така ли? Да говориш с мен?
— Да познаваш някаква Джейн Трета?
— Не. Имам предвид да, но…
— После. Сега да си дигаме задниците, бързо.
— Порфир…
— Той скоро ще се събуди. Скив го, не ща да съм наоколо, когат’ т’ва стане…
31. ДЖЕЙН ТРЕТА
Ако това е някаква част от голямата сива къща на Боби в провинцията, реши Плъзгавия, отваряйки очи към сгърчената крива на тесния коридор, то тогава тя беше по-странно място, отколкото му се беше видяла първия път. Въздухът беше тежък и неподвижен, и светлината от зеленикавите, покрити със стъклени плочки ивици по тавана, го караше да се чувства като че ли е под водата. Тунелът беше изграден от някакъв вид гланциран бетон. Създаваше усещане за затвор.
— Дали не сме излезли в мазето или нещо от сорта — каза той, и забеляза слабото пинг-ване на ехото от бетона, докато говореше.
— Няма гаранция, че сме в конструкта, който си видял преди — каза Джентри.
— И какво е това? — Плъзгавия докосна бетонната стена; тя беше топла.
— Няма значение — отговори Джентри.
Джентри тръгна в посоката, към която гледаха и двамата. Оттатък извивката подът се превърна в неравна мозайка от натрошен порцелан, парчетата от който бяха залепнали в нещо като епоксид, хлъзгаво под ботушите им.
— Погледни тая работа… — Хиляди различни съчетания и цветове върху чирепчетата, но без някакъв общ дизайн, който да подскаже как са били редени, просто случайно.
— Изкуство. — Джентри сви рамене. — Нечие хоби. Ти би трябвало да го цениш, Плъзгав Хенри.
Който и да го беше правил, не се беше погрижил за стените. Плъзгавия коленичи и прокара пръсти по него, усещайки острите ръбове на натрошената керамика, и стъклоподобната втвърдена пластмаса между тях.
— Какво трябва да означава „хоби“?
— Нещо като тези неща, дето ти ги правиш, Плъзгав. Играчките ти от отпадъци… — Джентри се ухили с напрегнатата си безумна усмивка.
— Нищо не разбираш — каза Плъзгавия. — Прекарал си целия си шибан живот да се мъчиш да разбереш каква му е формата на киберпространството, човече, и то сигурно изобщо няма никаква ми ти форма, и така или иначе, на кой му пука? — В Съдията и останалите нямаше нищо случайно. Тук процесът беше случаен, но резултатите трябваше да съответстват на нещо вътрешно, нещо, което той не можеше да усети направо.
— Хайде — каза Джентри.
Плъзгавия стоеше, без да мърда, и гледаше нагоре към бледите очи на Джентри, сиви на тази светлина, и напрегнатото му лице. Защо ли всъщност той седеше при Джентри?
Защото на Пустошта имаш нужда да си заедно с някой. Не просто заради електричеството; цялото това важничене за собственост беше всъщност само въздух. Предполагаше, че защото имаш нужда от някого наоколо. Птичката не беше от много полза за разговор, защото почти нищо не го интересуваше, и всичко, което говореше, носеше тъпотата на приградията. И дори въпреки че Джентри никога не го признаваше,
