след това спринтираше по напудрената със сняг ръжда към падналия моторист, без преход между двете. Ситната Птичка лежеше по гръб с кръв по устните, каквото се виждаше от тях изпод плетеницата от висулки и амулети, които той носеше окачени на врата си.
— Не го пипай — каза Чери. — Ребрата може да са строшени, или да се е помлял отвътре…
Очите на Ситната Птичка се отвориха при звука на гласа й. Той облиза устни и изплю кръв и парче зъб.
— Не мърдай — каза Чери, коленичила до него, и превключи на насечения говор, който беше учила в училището за медтехници. — Може да си ранен…
— М-майната му, госпойце — изхърка той и вдървено задрапа да става с помощта на Плъзгавия.
— Добре де, задник такъв — каза тя. — Имаш кръвоизлив. Да видиш дали ще си мръдна пръста.
— Не го взех камиона — каза Ситната Птичка, размазвайки кръв по лицето си с гърба на дланта си.
— Това го виждам — каза Плъзгавия.
— Марви и неговите си имат компания. Като мухи на лайно. Два ’плана и коптер и разни. Сума ти типове.
— Що за типове?
— Като войници, ама не са. Войник ще се мота наоколо, ще ръси тъпизми, ще се майтапи, като не гледа някое началство. Ама те — не.
— Ченгета? — Марви и двамата му братя отглеждаха мутантен рудералис в една дозина полузаровени в земята железопътни цистерни; понякога се опитваха да извлекат примитивни аминови производни, но лабораторията им все гърмеше. Те бяха нещото, което най-много приличаше на постоянни съседи на Фабриката. Шест километра.
— Ченгета ли? — Ситната Птичка изплю още едно парче от зъб и внимателно опипа устата си с кървав пръст. — Те не правят нищо незаконно. Пък и ченгетата не могат да си позволят подобни щуротии, нови екраноплани, нов Хонда… — Той се ухили през слоя кръв и слюнки. — Повисях на разстояние на Пустошта и ги озяпах добре. Не ми се ще да си приказвам с тях, и на вас няма да ви се ще. Май яката скапах мотора на Джентри, а?
— Не се безпокой толкова — каза Плъзгавия. — Мисля, че акълът му в момента е другаде.
— Доообре… — Той се запрепъва към Фабриката, едва не падна, успя да се изправи, и продължи.
— Тряскан е като летяща чиния — каза Чери.
— Ей, Птичка, — обади се Плъзгавия, — какво стана с оная торбичка гадости, дето ти я дадох да я дадеш на Марви?
Птичката се олюля и се обърна.
— Загубих я…
След това зави зад ъгъл от ръждясало желязо.
— Май си съчинява — каза Чери. — За тези типове. Или че е видял това-онова.
— Съмнявам се — каза Плъзгавия и я дръпна навътре в сянката, когато един черен Хонда без светлини се появи от зимния полумрак и пое към Фабриката.
Чу как Хондата прелиташе за пети път над Фабриката, когато изтропа нагоре по тресящите се стълби. Железният покрив дрънчеше при преминаването на хеликоптера. Добре де, помисли си той, поне това ще накара Джентри да се усети, че си имат посетители. Мина по деликатното мостче на десет дълги, бавни крачки; започваше да се чуди дали изобщо ще могат да извадят Брояча и носилката му обратно навън, ако той не завари още една желязна пръчка покрай моста.
Влезе в ярко осветеното помещение, без да чука. Джентри седеше на работния тезгях с глава, наклонена на една страна, и гледаше към плексигласовите капандури. Тезгяхът беше отрупан с парчета хардуер и дребни инструменти.
— Хеликоптер — каза Плъзгавия, дишайки тежко от изкачването.
— Хеликоптер — съгласи се Джентри, кимна замислено, и разрошеният му петльов гребен се разклати. — Като че ли търсят нещо.
— Мисля, че току-що са го намерили.
— Може да са от Комитета по термоядрената.
— Птичката е видял хора при Марви. Видял е там и този коптер. Ти не ми обърна внимание, когато се опитвах да ти обясня какво каза той.
— Птичката ли? — Джентри гледаше надолу към малките лъскави неща по тезгяха. Взе два куплунга и ги зави един в друг.
— Брояча! Той ми каза…
— Боби Нюмарк, — каза Джентри, — да. Сега вече знам доста неща за Боби Нюмарк.
Чери се приближи зад Плъзгавия.
— Трябва да направиш нещо за този мост, — каза тя и отиде веднага при носилката, — тресе се прекалено силно. — Наведе се да разчете дисплея.
— Ела тук, Плъзгав — каза Джентри и се изправи. Отиде до холо-масата. Плъзгавия го последва и погледна изображението, което блестеше там. То му напомни килимите, които беше виждал в сивата къща, тъкани като тяхната, само че тези тук бяха изтъкани от косъмчета неон, и уплетени в нещо подобно на безкраен възел. Като погледнеше сърцевината на възела, го заболяваше главата. Отклони поглед.
— Това ли е то? — попита той Джентри. — Това, дето все си го търсил?
— Не. Казах ти вече. Това е просто един възел, една макроформа. Модел…
— Той има там цяла къща, като замък, и трева и дървета и небе…
— Има и още доста повече от това. Има цяла вселена в повече от това. То е било просто конструкт, направен по някакъв комерсиален стим. Това, което той има, е абстракт на общата сума от всички данни, които представляват киберпространството. И все пак е по-близо, отколкото съм стигал преди… Той не ти ли каза защо е там вътре?
— Не го питах.
— Ще трябва тогава да се върнеш.
— Виж, Джентри. Изслушай ме. Тоя коптер ще се върне. Ще се върне заедно с два екраноплана тъпкани с типове, за които Птичката разправя, че мязали на войници. Те не са тук за нас, човече. За него са.
— Може да са негови хора. Може да са за нас.
— Не са. Той ми го каза. Каза дойде ли някой да го търси, значи сме загазили до ушите, и трябва да го включим към мрежата.
Джентри сведе поглед към малкото съединение, което все още държеше.
— Ще говорим с него, Плъзгав. Връщаш се при него; този път и аз идвам с теб.
29. ЗИМНО ПЪТУВАНЕ
Петал накрая се съгласи, но само след като тя му предложи да се обади на баща й за разрешение. Това го беше пратило да търси нещастно Суейн, и когато беше се върнал, изглеждайки не по-щастлив, отговорът беше да. Увита в няколко слоя от най-топлите си дрехи, тя стоеше в боядисаното в бяло фоайе, изучавайки ловните репродукции, докато Петал държеше лекция насаме на мъжа с червеното лице, чието име беше Дик. Тя не можеше да различи отделните думи, само глухия поток наставления. Апаратчето на Маас-Неотек беше в джоба й, но тя избягваше да го докосва. Колин вече на два пъти се беше опитал да я разубеди.
Дик се появи след лекцията на Петал; малката му присвита уста беше напасната в усмивка. Под стегнатия си черен костюм той носеше розов кашмирен пуловер с висока яка и тънък сив вълнен кардиган. Черната му коса беше сплескана върху черепа, по бледите му бузи си личеше няколкочасова брада. Тя улови апаратчето в джоба си.
— Драсти — каза Дик и я огледа отгоре додолу. — Къде ще ходим да се разхождаме?
— Портобело Роуд — каза Колин, подпрян на стената до претрупаната закачалка за палта. Дик взе едно тъмно палто от редицата, протягайки се през Колин, нахлузи го и го закопча. След това нахлузи чифт големи черни кожени ръкавици.
— Портобело Роуд — каза Кумико и пусна апаратчето.
