ПЕТАЛ: Може и да не си умрат от кеф, ако научат, че се е вдигнала там по собствена инициатива, накуп с дъщерята на Янака…
СУЕЙН: Не. Но ще си получим обратно мис Янака. Утре ще кажа на Сали, че Приор е в Балтимор, привежда момичето във форма…
ПЕТАЛ: Това е отвратителен бизнес, това е…
СУЕЙН: Донеси ми кана кафе в кабинета.
Тя лежеше по гръб със затворени очи. Записите на Колин се размотаваха в главата й, пряко предадени на слуховите нерви. Суейн като че ли провеждаше по-голямата част от сделките си в стаята за билярд, което означаваше, че тя чува как хората идват и си отиват, началата и краищата на разговорите. Двама мъже, единият от които вероятно беше онзи с червеното лице, водеха прекъсван разговор за надбягванията на кучета и за залозите за утре. Тя прослуша със специален интерес как Суейн и човекът от Специалния отдел (Суейн го наричаше СО) завъртяха бизнес-разговор точно под мраморния бюст, докато човекът се готвеше да си тръгне. Тя прекъсна записа половин дузина пъти, за да иска разяснения. Колин правеше информирани предположения.
— Това е много корумпирана страна — каза тя накрая, дълбоко шокирана.
— Вероятно не повече от твоята собствена — каза той.
— Но с какво плаща Суейн на всичките тези хора?
— Информация. Бих казал, че нашият г-н Суейн се е сдобил наскоро с източник на данни от много висока класа, и е зает с това да ги превръща във влияние. На основата на това, което чухме, аз бих предположил, че се занимава с това от известно време. Това, което е очевидно, е че той се придвижва нагоре, че расте. Има вътрешни доказателства, че понастоящем той е много по-важен човек, отколкото беше преди седмица. Имаме също така факта на увеличения персонал…
— Трябва да предам… на една моя приятелка.
— Шиърс? Какво да й предадеш?
— Това, което каза Лание. Че и нея ще я приберат, заедно с Анжела Митчел.
— И къде е тя в такъв случай?
— В Агломерата. Хотелът…
— Телефонирай й. Но не оттук. Имаш ли пари?
— Чип на МицуБанк.
— Не върши работа за нашите телефони. Някакви монети?
Тя се надигна от леглото и подреди внимателно странните английски монети, които се бяха насъбрали на дъното на чантичката й.
— Ето — каза тя, вдигайки дебела златиста монета, — десет лири.
— Трябват две такива за градски разговор. — Тя пусна медната монета обратно в чантичката си.
— Не, Колин. Не телефон. Зная по-добър начин. Искам да се махна оттук. Сега. Днес. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, — каза той, — въпреки че те съветвам да не го правиш.
— Но ще го направя.
— Добре тогава. Как предлагаш да подходим към това?
— Ще им кажа, че искам да изляза да си купя нещичко.
27. ЛОША ЖЕНА
Жената трябваше да е влязла някъде след полунощ, прецени тя по-късно, защото беше след като Приор се беше върнал обратно с крабовете, с втората торба крабове. В Балтимор наистина имаше много хубави крабове, и тя винаги имаше апетит след гадостта от мага, така че го помоли да отиде пак за още. Джералд продължаваше да минава, за да сменя дермовете на ръцете й; тя му предлагаше най-добрата си объркана усмивка всеки път, изцеждаше транквила от тях, когато той излезеше, и ги лепваше обратно. Накрая Джералд каза, че тя трябва да поспи; изключи светлините и намали фалшивия прозорец до най-слабата настройка, кървавочервен залез.
Когато отново остана сама, тя плъзна ръка между леглото и стената, и намери електрошока в дупката на дунапрена.
Беше заспала, без да иска, червеният блясък на прозореца беше като залез в Маями, и сигурно трябва да беше сънувала Еди, или най-малкото Хуки Грийн, танцуваше с някого там горе, на трийсет и третия етаж, защото когато трясъкът я събуди, тя не беше сигурна къде е, но си спомняше отлично като на карта как се излиза от Хуки Грийн, както знаеше, че е по-добре да хваща стълбите, защото сигурно имаше някакъв сорт проблем…
Беше наполовина извън леглото, когато Приор влетя през вратата, наистина през нея, защото беше още затворена, когато той се блъсна в нея. Влетя през нея заднешком и тя просто се разтроши на трески и плоски парчета шперплат.
Тя го видя как се удря в стената и след това пада на пода, и след това не се движеше повече, и на вратата стоеше още някой, осветен в гръб откъм другата стая, и всичко, което тя можеше да различи от лицето, бяха две отразени криви червена светлина от имитирания залез.
Присви крака обратно в леглото и се притисна към стената, ръката й се плъзна надолу към…
— Не мърдай, кучко. — В този глас имаше нещо наистина плашещо, защото той беше прекалено адски радостен, като че ли запращането на Приор през вратата беше било някакъв вид забавление. — Имам предвид наистина да не мърдаш… — И жената пресече стаята на три крачки, много близо, толкова близо, че Мона усети студа, идващ откъм коженото яке на жената.
— Добре, — каза Мона, — добре…
След това я сграбчиха ръце, бързо, и тя се оказа по гръб, с рамене, притиснати здраво в дунапрена, и нещо — електрошокът — беше точно пред лицето й.
— Откъде си я докопала тази дреболия?
— О, — каза Мона, като че ли това беше нещо, което може да е виждала някога, но после го е забравила, — беше в якето на приятеля ми. Взех назаем якето му…
Сърцето на Мона думкаше. Тези очила създаваха впечатление…
— Оня лайнар знаеше ли, че имаш тази дреболия?
— Кой?
— Приор — каза жената и я пусна, обръщайки се. След това го риташе, риташе Приор силно, от главата до краката. — Не — каза и спря така внезапно, както и започна. — Не мисля, че Приор е знаел.
След това на вратата стоеше Джералд, все едно нищо не се е случило, освен че гледаше тъжно към частта от вратата, която още си беше на рамката, прекарвайки пръст по ръба на разцепения ламинат.
— Кафе, Моли?
— Две кафета, Джералд — каза жената, разглеждайки електрошока. — Моето — черно.
Мона отпи от кафето си и заразглежда дрехите и косата на жената, докато чакаха Приор да се свести. Или поне изглеждаше, че чакат това. Джералд беше изчезнал отново.
Тя не приличаше особено на никой, когото Мона беше срещала преди; Мона не можеше да я помести в класификацията си на стилове, освен че сигурно трябваше да има пари. Косата й беше европейски подстригана; Мона беше виждала такива в едно списание; беше доста сигурна, че това не е модата от този сезон, но отиваше добре на очилата, които бяха присадки, враснали направо в кожата. Мона беше виждала един шофьор на кабриолет в Кливлънд, дето имаше такива. Носеше и късо яке, много тъмно кафяво, твърде обикновено за вкуса на Мона, но очевидно ново, с голяма бяла овча яка, разкопчано сега и под него странно зелено нещо, нахлузено пред гърдите и стомаха й като броня, което и беше каквото Мона мислеше, че вероятно е, и дънки, скроени от някакво сивозелено мъхесто кадифе, дебело и меко, и Мона мислеше, че те са най-добрата част от облеклото й, тя също не би имала нищо против едни такива, само дето ботушите не се връзваха с тях, високи до под коляното черни ботуши, такива каквито носят мотоциклетистите, с дебели жълти гумени подметки и големи ивици над стъпалото, хромирани токи отгоре додолу, отвратителни остри върхове. И къде ли беше намерила такъв лак за нокти, такова бургундово? Моне не предполагаше, че
