изобщо още го правят.
— Какво, по дяволите, си зяпнала?
— Ъъъ… ботушите ти.
— Е?
— Не се връзват добре с панталоните ти.
— Нося ги да наритам както трябва Приор.
Приор изстена на пода и започна да се опитва да повърне. Мона се почувства от това като че ли на нея й е лошо, и каза, че смята да отиде в банята.
— Не се опитвай да изчезнеш. — Жената като че ли наблюдаваше Приор над ръба на бялата си порцеланова чаша, но с тези очила беше трудно човек да е сигурен.
Тя някак си се оказа в банята, с несесера в скута. Бързаше да му дръпне едно; не го стри достатъчно добре, и магът изгори задната част на гърлото й, но както Ланет обичаше да казва, не винаги имаш време за сладкото. И така или иначе, не беше ли всичко това сега много по-добре? В банята на Джералд имаше малък душ, но изглеждаше, като че ли не е бил използван дълго време. Тя разгледа внимателно и видя сива плесен, растяща около отточния отвор, и петна, които изглеждаха като засъхнала кръв.
Когато се върна, жената влачеше Приор към една от другите стаи, дърпайки го за краката. Беше по чорапи, без обувки, забеляза сега Мона, като че ли се е бил събул, за да спи. Синята му риза беше омазана с кръв, и цялото му лице беше подуто.
С прилива на енергия Мона усети ярко и невинно любопитство:
— Какво правиш?
— Май ще трябва да го посъбудя — каза жената, като че ли беше в метрото и говореше за някой пътник, който ще си пропусне спирката. Мона я последва в стаята, където работеше Джералд, всичко чисто и болнично бяло; гледаше как жената го сложи в нещо като стол, като в козметичен салон, с лостове и бутони и разни неща. Не е точно като да е толкова силна, помисли си Мона, по-скоро като да знае как да прехвърля тежестта. Главата на Приор падна настрани, докато жената го привързваше с черен колан през гърдите. Мона беше започнала да го съжалява, но след това си спомни за Еди.
— Какво има? — Жената пълнеше бяло пластмасово съдче с вода от хромирано кранче.
Мона се опитваше да го каже, усещайки как сърцето й спринтираше безконтролно, подгонено от мага. Той уби Еди, опитваше се да каже тя, но не можеше да го прокара. Сигурно по някое време беше успяла, защото жената каза:
— Да, би го направил тоя тип нещо… ако му позволиш.
Тя плисна водата върху Приор, в лицето му и надолу по ризата; очите му се отвориха, и бялото на едното беше плътночервено; металните рогчета на електрошока пръснаха бели искри, когато жената го притисна в мократа синя риза. Приор изкрещя.
Джералд трябваше да застане на четири крака, за да я измъкне изпод леглото. Имаше хладни, много внимателни ръце. Тя не можеше да си спомни как се е пъхнала там, но в момента всичко беше спокойно. Джералд беше облечен в сиво палто и тъмни очила.
— Сега отиваш с Моли, Мона — каза той.
Тя започна да хълца.
— Мисля, че ще е по-добре да ти дам нещо за нерви.
Тя се дръпна назад, извън хватката му.
— Не! Да не си посмял да ме пипнеш!
— Зарежи, Джералд — каза жената от вратата. — Време е да тръгваш.
— Не вярвам да знаеш какво правиш, — каза той, — но ти желая късмет.
— Благодаря. Как мислиш, ще ти липсва ли мястото?
— Не. Така или иначе скоро смятах да се пенсионирам.
— И аз също — каза жената, и след това Джералд си тръгна, без дори да кимне към Мона.
— Имаш ли някакви дрехи? — попита жената Мона. — Нахлузвай ги. И ние се махаме.
Обличайки се, Мона откри, че не може да закопчае роклята си над новите си гърди, така че я остави отворена, облече якето на Майкъл и го закопча до брадичката.
28. КОМПАНИЯ
Понякога той имаше нужда просто да стои там и да гледа нагоре към Съдията, или да клекне на бетона край Вещицата. Това да го прави му помагаше да отблъсква прекъсването на паметта. Не фугата, истинските проблясъци, а подскачащото, нефокусирано усещане, което изпитваше, все едно лентата с паметта му приплъзва вътре в главата, губейки минутни записи на опит… Така че го направи сега, и вършеше работа, и накрая забеляза Чери до себе си.
Джентри беше горе в таванското си помещение заедно със структурата, която беше уловил, и която наричаше макроформен възел, и изобщо не се беше вслушал в това, което Плъзгавия се беше опитал да му каже за къщата и цялото онова място и Боби Брояча.
Така че Плъзгавия беше слязъл тук долу, и се беше свил до един от Следователите в студа и тъмнината, проследявайки наум всичките неща, които беше направил с толкова много различни инструменти, и къде беше намерил всяка една част, и тогава Чери се протегна и докосна бузата му със студената си длан.
— Добре ли си? — попита тя. — Мислех, че може би пак те започва…
— Не. Просто искам понякога да сляза тук долу.
— Той те е включил в кутията на Брояча, нали?
— Боби, — каза Плъзгавия, — това му е името. Видях го.
— Къде?
— Там вътре. Това е цял свят. Там има една къща, като дворец или от сорта, и той е там.
— Сам ли?
— Каза, че и Анджи Митчел е също там…
— Може би е луд. Беше ли тя там?
— Не я видях. Видях кола, за която той каза, че била нейната.
— Тя е на някакво скъпарско детокс-място в Ямайка, доколкото чувах за последно.
Той сви рамене.
— Де да знам.
— Как изглежда той?
— Изглежда по-млад. Кой да е ще изглежда зле с всичките тия тръби и гадории по него. Предположи, че Африканчето го е изръсил тук, защото се е изплашил. Каза ако някой дойде да го търси, да го включваме в мрежата.
— Защо?
— Де да знам.
— Да го беше питал.
Той отново сви рамене.
— Птичката някъде наоколо?
— Не.
— Трябваше да е вече обратно… — Той стана.
Ситната Птичка се върна по сумрак, на мотора на Джентри, и тъмните криле на косата му бяха влажни от снега и плющяха след него, докато той бръмчеше през Пустошта. Плъзгавия се намръщи: Ситната Птичка караше на неподходяща предавка. Птичката подскочи нагоре по редица смачкани нефтени варели и натисна спирачките, вместо да даде газ. Чери зяпна, когато Птичката и моторът се разделиха във въздуха; моторът като че ли увисна там за секунда, преди да се превърти и забие в ръждясалата купчина листов метал, която някога беше била една от пристройките на Фабриката, а Ситната Птичка се търкаляше и търкаляше по земята.
Плъзгавия някак си не чу удара. Стоеше до Чери под защитата на останал без врата товарен хангар — и
