опаковано в сив вълнен костюм с жилетка, той се надигна като някакъв странен балон от стола, когато те влязоха, и очите му зад обрамчените със стомана стъкла бяха спокойни както винаги.
— Здрасти — каза той и се изкашля. — Суейн ме прати след теб. Само за да се погрижа за момичето, де.
— Взимаш я обратно — каза Сали. — Сега. Тази нощ.
— Сали! Не! — Но ръката на Сали беше хванала здраво мишницата на Кумико, и я издърпа към входа на тъмно разширение на фоайето.
— Чакай там! — изсъска Сали към Петал. — Чуй ме, — продължи към Кумико, издърпвайки я зад ъгъла, в сянката. — Връщаш се обратно, не мога да те задържа тук сега.
— Не ми харесва да съм там. Не ми харесва Суейн, и къщата му също…
— Петал е окей — каза Сали, наведе се близо и заговори бързо: — По свой си начин. Мен ако питаш, вярвай му. Суейн, е, знаеш какво представлява Суейн, но баща ти го държи. Каквото и да се стовари, мисля, че ще те опазят от него. Но ако стане лошо, наистина лошо, иди в пивницата, където срещнахме Въшката. Розата и Короната. Помниш ли?
Кумико кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Ако Въшката го няма там, намери барман на име Бивън и спомени името ми.
— Сали, аз…
— Ти си супер — каза Сали и внезапно я целуна, една от лещите й докосна за момент скулата на Кумико, студена и твърда. — Изчезвам, детко.
И тя го направи през слабата светлина в разширението, и Петал прочисти гърлото си на входа.
Полетът обратно към Лондон беше като много дълъг преход с метро. Петал си прекарваше времето, като изписваше думи, буква по буква, в някаква идиотска главоблъсканица в английски факс, пъшкайки тихичко. Накрая тя заспа, и сънува майка си…
— Парното работи — каза Петал, докато караше към дома на Суейн от Хийтроу. В Ягуара беше неприятно топло, суха топлина, която миришеше на кожа и от която я боляха синусите. Тя не му обърна внимание, загледана в бледата утринна светлина, покривите, проблясващи в черно през топящия се сняг, редовете комини…
— Той не ти се сърди, разбираш, — продължи Петал. — Усеща специална отговорност…
— Гири.
— Ъ… да. Отговорен, ако разбираш. Сали никога не е била особено предсказуема, всъщност, но не очаквахме…
— Не искам да говоря, извинявайте.
Малките му загрижени очи в огледалото.
Пресечката беше пълна с паркирани коли, дълги сребристосиви коли с тъмни стъкла.
— Имаме сума ти посетители тая седмица — каза Петал, паркирайки срещу номер 17. Излезе и й отвори вратата. Тя го последва вдървено през улицата и нагоре по сивите стъпала, където черната врата беше отворена от едър мъж с червено лице в стегнат черен костюм. Петал мина покрай него, като че ли онзи го нямаше.
— Чакай — каза онзи с червеното лице. — Сега ще я види Суейн…
Думите на човека накараха Петал да спре с изпъшкване, той се завъртя с изненадваща бързина и хвана човека за ревера.
— За в бъдеще гледай да демонстрираш шибания си респект — каза Петал, и въпреки че не беше повишил глас, някак си цялата му уморена доброта беше изчезнала. Кумико чу шевовете да пукат.
— Извинявайте, управителю. — Червеното лице се стараеше да не изразява нищо. — Той ми каза да ви кажа.
— Ела тогава — обърна се към нея Петал, пускайки черния полуоткъснат ревер. — Той само ще иска да каже здрасти.
Намериха Суейн седнал до триметрова дъбова трапезна маса в стаята, където го беше видяла за пръв път. Драконите на ранга му бяха скрити зад широка бяла риза и копринена вратовръзка на ивици. Когато тя влезе, очите му срещнаха нейните. Дългото му лице беше засенчено от лампа за четене със зелен абажур, която стоеше на масата до малък пулт и дебела купчина факс.
— Добре — каза той. — Как е Агломерата?
— Много съм уморена, г-н Суейн. Бих искала да отида в стаята си.
— Радваме се, че се върна, Кумико. Агломератът е опасно място. Приятелите на Сали там вероятно не са от този тип хора, с които баща ти би искал да се свързваш.
— Мога ли да отида в стаята си?
— Срещала ли си някой от приятелите на Сали, Кумико?
— Не.
— Наистина ли? И какво правеше?
— Нищо.
— Не бива да ни се сърдиш, Кумико. Ние те защищаваме.
— Благодаря ви. Мога ли да отида в стаята си?
— Разбира се. Сигурно си много уморена.
Петал излезе заедно с нея от стаята, носейки чантата й. Сивият му костюм беше изпомачкан от полета. Тя внимаваше да не погледне нагоре, когато минаха под пустия поглед на мраморния бюст, където може би все още беше скрито блокчето на Маас-Неотек, въпреки че със Суейн и Петал в стаята тя не се сещаше за никакъв начин да го вземе.
В къщата имаше ново усещане за движение, оживено и тихо: гласове, стъпки, дрънченето на асансьора, шума на тръбите, докато някой се къпеше.
Тя седна в краката на огромното легло, гледайки към черната мраморна вана. Остатъчни образи от Ню Йорк като че ли плуваха по границите на зрението й; ако затвореше очи, тя се оказваше обратно на алеята, клекнала до Сали. Сали, която я беше отпратила. И която не беше се обърнала да погледне назад. Сали, чието име някога беше било Моли, или Мъгливото Острие, или и двете. Отново собствената й малоценност. Сумида, майка й плава в черната вода. Баща й. Сали.
Известно време по-късно, движена от любопитство, което избута настрани срама й, тя се надигна от мястото, където лежеше, разреса косата си, нахлузи тънки черни гумени чорапи с грапави пластмасови подметки, и излезе много тихо навън в коридора. Когато асансьорът пристигна, смърдеше на цигарен дим.
Червеното лице крачеше напред-назад по синия килим във фоайето, когато тя излезе от асансьора, и ръцете му бяха в джобовете на стегнатото му черно сако.
— Ей, — каза той, повдигайки вежди, — да ти трябва нещо?
— Гладна съм — каза тя на японски. — Отивам в кухнята.
— Ей, — каза той, като измъкна ръце от джобовете и изпъна предницата на сакото, — говориш ли английски?
— Не — каза тя, и тръгна право покрай него надолу по коридора, и зави зад ъгъла. Чу го отново да казва „Ей“, по-предупредително, но вече бръкваше зад белия бюст.
Успя да пъхне апаратчето в джоба си преди той да се покаже иззад ъгъла. Той огледа стаята автоматично, с отпуснати ръце, по начин, който внезапно й напомни за секретарите на баща й.
— Гладна съм — каза тя на английски.
След пет минути се беше върнала в стаята си с голям и много по британски изглеждащ портокал; англичаните като че ли не отдаваха особена стойност на симетрията на плода. Затваряйки вратата зад себе си, тя остави портокала върху широкия плосък ръб на черната вана и измъкна апаратчето на Маас-Неотек от джоба си.
