— Беше ужасно скъпо…
— За теб това сигурно е чисто теоретично.
Вярно е, помисли си Анджи, въпреки че дозата за седмица струва нещо от порядъка на годишната ти заплата.
— Предполагам, че е трябвало да почна да зачитам плащането, за да се чувствам нормална. Или поне нещо подобно на нормална.
— Липса на ефекта ли е започнала?
— Не.
— Колко странно.
— Никак даже. Кадърните дизайнери правят вещества, които се предполага да нямат традиционните нежелани ефекти.
— Аха. Какво ще кажеш обаче за новите нежелани ефекти, за съвременните нежеланите ефекти? — Даниеле си наля още вино. — Чула съм и друга версия за всичко това, разбира се.
— Наистина ли?
— Разбира се, че съм. Какво е било това, кой го е направил, и защо си се отказала.
— Да?
— Че е било антипсихотик, произведен в собствените лаборатории на Sense/Net. И че си престанала да го вземаш, защото предпочиташ да си луда.
Порфир внимателно взе чашата от ръката на Даниеле, докато клепачите й затрепкаха тежко върху брилянтносините очи.
— Лека ти нощ, драга — каза той. Очите на Даниеле се затвориха и тя започна лекичко да похърква.
— Порфир, какво…?
— Подправих й виното — каза той. — Тя няма да разбере разликата, миси. Няма да си спомня нищо, което не е записала… — Той се ухили широко. — Нали не ти се ще да слушаш тая кучка по целия път чак дотам?
— Но тя ще разбере, Порфир!
— Не, няма да разбере. Ще й кажем, че е унищожила три бутилки самичка, и че е направила отвратителна мръсотия в банята. И тя ще се чувства така. — Той се изсмя.
Даниеле Старк още хъркаше, вече доста силничко, на една от двете спускащи се койки в задната част на кабината.
— Порфир, — започна Анджи, — мислиш ли, че тя може да е била права?
Фризьорът я изгледа с пищните си, нечовешки очи.
— И ти нямаше да го знаеш?
— Не знам…
Той въздъхна.
— Миси се тревожи прекалено много. Сега си свободна. Радвай се.
— Аз чувам гласове, Порфир.
— Че не чуваме ли всички, миси?
— Не, — каза тя, — не като мен. Знаеш ли нещо за африканските религии, Порфир?
Той намигна.
— Аз не съм африканец…
— Но когато си бил дете…
— Когато бях дете, — каза Порфир, — бях бял.
— О…
Той се разсмя.
— Религиозна ли си, миси?
— Преди да дойда в Sense/Net, имах приятели. В Ню Джърси. Те бяха черни и… религиозни.
Той намигна отново и извъртя очи.
— Худу знаци, миси? Пилешки кости и масло от блатна мента?
— Знаеш, че не е така.
— И какво, ако знам?
— Не ме дразни, Порфир. Имам нужда от помощта ти.
— Миси я има. И да, знам какво имаш предвид. Тези ли са твоите гласове?
— Бяха. След като започнах да смуча праха, те си отидоха…
— А сега?
— Сега ги няма. — Но импулсът беше преминал, и тя се бореше да не му каже за Гранде Бригита и за дрогата в якето.
— Добре — каза той. — Това е добре, миси.
Lear-ът започна да се спуска над Охайо. Порфир гледаше към предницата, неподвижен като статуя. Анджи погледна навън към облачното царство отдолу, докато то се надигаше към тях, спомняйки си играта, на която си беше играла като дете, да изпрати една въображаема Анджи да тича през облачните каньони и по пухкавите върхове, станали като по магия плътни. Тези самолети бяха принадлежали на Маас-Неотек, предполагаше тя. От корпоративните реактивници на Маас се беше прехвърлила на Lear-овете на Sense/Net. Търговските аеролинии й бяха познати само като места за стимовете й; от Ню Йорк до Париж с първия полет на възстановения от JAL „Конкорд“, с Робин и добре подбрана компания от хора на Sense/Net.
Спускане. Бяха ли вече над Ню Джърси? Дали децата, гъмжащи по покривните площадки за игра на аркологията на Бийвър, чуваха двигателя на Lear-а? Дали звукът от преминаването й отекваше едва чуто над блоковете от детството на Боби? Колко немислимо сложен беше светът, с какви детайлни механизми, чрез които минаването на звезда на Sense/Net раздвижваше мъничките костици в ушите на неизвестни и не познаващи известността деца…
— Порфир знае някои неща, миси — каза той много тихо. — Но Порфир има нужда от време да помисли, миси…
Те извиваха за насочване за кацане.
26. КУРОМАКУ
Сали си мълчеше, и на улицата и в каба, по целия дълъг студен път обратно към хотела им.
Сали и Суейн бяха изнудвани от враг на Сали „нагоре по кладенеца“. Сали беше принуждавана да отвлече Анджи Митчел. Мисълта, че някой може да отвлече звездата на Sense/Net се струваше на Кумико подчертано нереална, като че ли някой планираше да убие митологична личност.
Финландецът беше намекнал, че самата Анджи вече е замесена по някакъв мистериозен начин, но беше използвал думи и идиоми, които Кумико не беше разбрала. Нещо в киберпространството; хора, сключващи договори с нещо или неща там. Финландецът беше познавал някакво момче, което беше станало любовник на Анджи; че не беше ли нейният любовник Робин Лание? Майката на Кумико й беше позволила да извърти няколко от стимовете на Анджи и Робин. Момчето беше било жокей, крадец на данни, както Въшката в Лондон…
И какво относно врага, изнудвача? Тя е луда, казваше Финландеца, и лудостта й беше докарала някак западането на богатството на семейството й. Живеела сама в наследствения си дом, къща, наречена „Блуждаещ лъч“. Какво ли беше направила Сали, за да спечели нейната враждебност? Наистина ли беше убила бащата на тази жена? И кои бяха другите, другите, които бяха умрели? Вече беше забравила гайджинските имена…
И беше ли научила Сали каквото искаше да научи от тази визита при Финландеца? Кумико беше чакала да чуе накрая някаква декларация от бронирания идол, но разговорът се беше разпилял в безсмислици, в гайджински ритуал на шеговити довижданета.
В хотелското фоайе в синьо велурено кресло ги чакаше Петал. Облечен за пътуване, с туловище,
