Американски богове

— Не разбирам.

— Гледайте — подкани Зора Полуночная.

Вдигна лявата си ръка и я протегна пред луната така, сякаш я хвана с палец и показалец. После с едно- единствено плавно движение я дръпна. За миг на Шадоу му се стори, че е свалила луната от небето, после обаче видя, че луната пак си блести, а Зора Полуночная разтвори длан и му показа сребърен долар с изображение на Статуята на свободата — стискаше го между палеца и показалеца си.

— Направихте го красиво — отбеляза Шадоу. — Не видях кога сте скрили монетата в шепата си. И не разбирам как направихте това, последното.

— Не съм я крила в шепата си — възрази жената. — Взех я. И сега ви я давам, за да ви пази. Тази не я давайте на никого.

Сложи монетата в дясната му длан и натисна пръстите му да я обхванат. Монетата беше студена. Зора Полуночная се наведе напред, затвори с пръсти очите на Шадоу и го целуна леко по клепачите.

Шадоу се събуди напълно облечен на канапето. През прозореца се процеждаше тясна ивица слънчева светлина, която караше прашинките да танцуват.

Той стана и отиде до прозореца. На дневна светлина стаята изглеждаше много по-малка.

Онова, което го притесняваше още от вечерта, изникна пред очите му, когато погледна надолу, към отсрещния тротоар. Пред прозореца нямаше аварийна стълба: нямаше балкон, нямаше ръждиви метални стъпала.

Въпреки това той стискаше здраво в шепата си сребърен долар с изображение на Статуята на свободата от 1922 година, лъскав и ярък, както в деня, когато е бил изсечен.

— О! Станал си — каза Уензди от вратата. — Искаш ли кафе? Отиваме да обираме банка.

ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА

1721 година

Важно е да се разбере — написа господин Ибис в своя подвързан с кожа дневник, — че американската история е измислена, че е опростена рисунка с въглен за деца или за онези, които бързо се отегчават. В по-голямата си част американската история е лишена от свидетелства, от въображение и мисъл, тя е изображение на нещото, а не самото нещо. Красива измислица е — продължи той, като поспря за миг, за да топне перото в мастилницата и да се съсредоточи, — че Щатите са основани от набожни люде, тръгнали да търсят място, където да изповядват вярата си, както смятат за добре, че са дошли в Америка, пръснали се из нея, създали потомство и населили пустата земя.

Всъщност колониите в Америка са точно толкова убежище, място на забравата, колкото и бунище. В дните, когато в Лондон можело да те обесят на Тайбърн39 за кражбата на дванайсет пенса, Америка се превръща в олицетворение на милосърдието, на втория шанс. Но пътуването дотам било такова, че на някои им било по-лесно да увиснат на бесилото и да затанцуват във въздуха, докато танцът свърши. Наричали пътуването до Америка заточение: за пет, за десет години, до живот. Такава е била присъдата.

Продавали те на капитана, след което те качвали на кораба, претъпкан така, сякаш прекарва роби, за колониите или за Антилските острови, после капитанът те препродавал на някого, който си връщал цената за кожата ти чрез твоя труд, докато не ти изтечала присъдата. Но ако не друго, поне не си чакал в някой английски затвор да те обесят (в онези дни затворите са били място, където стоиш, докато не те пуснат на свобода или не те изпратят на заточение, или не те обесят: тогава присъдите не били със строго установен срок) и си разполагал със свободата да се възползваш в пълна мяра от новия свят. Разполагал си със свободата и да подкупиш капитана, за да те върне в Англия още преди да ти е изтекъл срокът на заточението. Хората го правели, А ако властите те заловели, че си се завърнал от заточението — ако някой стар враг или стар приятел със сметки за уреждане те видел и те издадял, тогава вече бесилото не ти мърдало.

Сещам се — продължи господин Ибис след кратка пауза, през която напълни мастилницата върху писалището от тъмнокафявото шишенце в шкафа и отново топна перото, — за живота на Еси Трегоуан, родом от мразовито селце, кацнало на скалите в Корнуол в Югозападна Англия, където семейството й живеело от незапомнени времена. Баща й бил рибар, а според мълвата бил и от разбойниците, предизвикващи нарочно корабокрушения — излезела ли буря, те закачали фенери високо върху опасните скали и примамвали към тях корабите заради стоката, която прекарвали. Майката на Еси била готвачка в дома на чифликчия и дванайсетгодишна Еси също се хванала на работа там като миячка. Била слаба и дребна, с големи кафяви очи и тъмнокестенява коса, не била от най-работливите, вечно се измъквала, за да слуша предания и приказки, ако имало кой да ги разказва: приказки за писки40 и за таласъми, за черните псета от мочурищата и сирените от Ламанша. И макар че чифлик-чията се смеел на тези неща, слугите в кухнята не пропускали да изнесат за през нощта чинийка с най-мазното мляко и да я сложат на прага — за писките.

Минали няколко години и Еси вече не била слаба и дребна: сега се гънела и се извивала като вълните в зеленото море, кафявите й очи се смеели, кестенявата й къдрава коса се диплела. Очите на Еси грейвали при вида на Бартоломю, осемнайсетгодишния син на чифликчията, който тъкмо си бил дошъл от „Ръгби“41, и една нощ тя отишла на побития камък край гората и сложила малко хляб, от който Бартоломю бил ял, но не бил изял докрай, като омотала около него кичур от косата си. Още на другия ден, докато Еси чистела камината в стаята му, момъкът дошъл и я заговорил, и я погледнал одобрително с очи, опасно сини като небето преди буря.

„Има опасни очи“, казала си Еси Трегоуан.

Скоро Бартоломю заминал за Оксфорд, а когато на Еси започнало да й личи в какво състояние е, била уволнена. Но детето се родило мъртво и заради майката на Еси, която била много добра готвачка, жената на чифликчията се наложила и накарала мъжа си да върне бившата слугиня на бившата й работа като миячка.

Ала любовта на Еси към Бартоломю се била превърнала в омраза към семейството му. Само след година тя се хванала с мъж с лоша слава от съседното село, някой си Джосая Хорнър.

Една нощ, докато всички от семейството спели, Еси станала в тъмното и отворила задната врата, за да пусне любовника си. Докато семейството продължавало да спи, той претършувал Къщата и задигнал доста ценни вещи.

Подозренията веднага паднали върху човек от къщата, защото било очевидно, че някой е отворил вратата (жената на чифликчията помнела добре, че я е залостила собственоръчно), и то някой, който е знаел къде чифликчията държи сребърните прибори и сервизи и в кое чекмедже са монетите и полиците. Еси обаче, която най-категорично отричала всичко, не била изобличена, докато Джосая Хорнър не бил заловен от един търговец в Бксетър, на когото се опитвал да продаде една от полиците на чифликчията. Той установил, че полицата е негова, и Хорнър и Еси били изправени пред съд.

Съдебните заседатели осъдили Хорнър на смърт чрез обесване, но съдията се смилил над Еси заради крехката й възраст и кестенявата коса и я осъдил на седем години заточение. Тя трябвало да бъде изселена с кораба „Нептун“ под командването на някой си капитан Кларк. Така Еси поела към Каролина и по пътя влязла под кожата на въпросния капитан, когото убедила да я върне в Англия като своя съпруга и да я заведе в дома на майка си в Лондон, където не я познавал никой. Когато човешкият товар бил заменен с памук и тютюн и корабът се отправил обратно, настанало мирно, щастливо време за капитана и новата му съпруга: двамата приличали на две влюбени птички или на пеперуди, които се ухажват, и все не можели да спрат да се милват и да си разменят дребни подаръци и ласки.

Когато пристигнали в Лондон, капитан Кларк настанил Еси при майка си, която я приела като своя родна дъщеря. След два месеца „Нептун“ отплавал отново и красивата младоженка с кестенявата коса помахала от кея за сбогом на съпруга си. После се Върнала в дома на свекърва си. Старицата не си била вкъщи. Еси взела парче копринен плат, няколко златни монети и сребърната кутийка, където свекърва й си държала копчетата, и след като ги откраднала, се изгубила из публичните домове на Лондон. През следващите две