въпреки това Хари Соумс открил достатъчно съответствия, за да се чувства щастлив. На Филида и Хари им се родили пет деца, три от които оживели.
Вдовицата Ричардсън скърбяла за синовете си, скърбяла и за съпруга си, макар че сега той се бил превърнал просто в спомен за рус мъж, който се бил държал мило е нея. Децата на Филида идвали при Еси, за да им разказва приказки, и тя им разправяла за Черното куче от мочурищата, за Гологлавия Кървавите кости45, за Мъжа от ябълковото дърво; те обаче не се вълнували от тях, искали да слушат само за Джак46 — за Джак и бобеното стъбло, за Джак, който победил великаните, за Джак и неговия котарак и за Краля. Еси обичала внуците си, сякаш са й родна плът, макар че понякога се обръщала към тях с имената на отдавна умрелите.
Било май, Еси изнесла един стол в зеленчуковата градина, за да набере грах и да го олюпи на слънце, защото дори в злачната жега на Вирджиния студът бил пропълзял в костите й точно както скрежът — в косите й, и тя се радвала и на най-малката топлинка.
Докато ронела граха със старите си ръце, вдовицата Ричардсън си помислила колко хубаво ще е да се разходи още веднъж през мочурищата и по солените скали на родния Корнуол и си спомнила как като малка седяла на камъните по брега и чакала баща й да се върне от сивите морета. Ръцете й, вече непохватни, с посинели кокалчета, отваряли граховите шушулки, изтласквали топчестите зърна в пръстената купа и пускали празните шушулки в престилката върху скута й. Тогава Еси си дала сметка, че за пръв път от много време си е спомнила един отдавна отминал живот: как е отмъквала с чевръсти пръсти дамски чанти и топове коприна, после се сетила и за надзирателя в Нюгейтския затвор, който й обяснил, че процесът срещу нея е насрочен след цели три месеца и тя може да отърве бесилото, ако каже, че чака дете, а после й рекъл, че е много красива, спомнила си и как се обърнала към стената и храбро запретнала поли, как мразела и себе си, и надзирателя, но знаела, че той е прав, спомнила си и как почувствала живота вътре в утробата си, което означавало, че и този път ще надхитри смъртта…
— Еси Трегоуан? — попитал непознатият.
Вдовицата Ричардсън вдигнала глава, затулила очи срещу майското слънце и попитала:
— Познавам ли ви?
Не била чула кога мъжът се е приближил. Той бил облечен от глава до пети в зелено: прашни зелени карирани панталони, зелен елек и тъмнозелено сако. Косата му била морковеночервена. Той й се усмихнал криво. У него имало нещо, от което на Еси й станало драго да го гледа, а също и още нещо, което й нашепвало за надвиснала опасност.
— Може да се каже, че ме познавате — отвърнал мъжът.
И присвил очи срещу нея; тя също се взряла в него с присвити очи, та да открие нещо познато в месечинестото му лице. Изглеждал млад като внуците й, въпреки това се бил обърнал към нея със старото й име и говорел на диалект, който тя помнела от детството си, от родните скали и мочурища.
— От Корнуол ли сте? — попитала Еси.
— Аз съм братовчедът Джак — отговорил червенокосият. — По-скоро бях — сега вече съм тук, в новия свят, където никой не дава на честния пътник да пийне бира или мляко, никой не му оставя по жътва самун хляб.
Старицата наместила легена с граха скута си.
— Ако сте онзи, за когото ви мисля, не мога да се оплача от вас.
Чула как в къщата Филида се кара на икономката.
— И аз не мога да се оплача от вас — рекъл някак тъжно червенокосият, — макар че именно вие, вие и още неколцина като вас ме доведохте тук, в тая земя, където няма време за магия, няма място за писките и такива като тях.
— Правили сте ми много добрини — казала Еси.
— Добрини и злини — поправил я непознатият с присвитите очи — Ние сме като вятъра. Духаме и в двете посоки. Тя кимнала.
— Ще поемете ли ръката ми, Еси Трегоуан?
И й протегнал ръка. Тя била покрита с лунички и макар че вече недовиждала, Еси забелязала всички червени косъмчета по ръката му — сияели като златни на следобедното слънце. Прехапала устна, после колебливо сложила прорязаната си от сини жилки ръка в неговата.
Когато я намерили, още била топла, макар че животът бил напуснал тялото й и само половината грах бил олющен.
Глава 5
Господин Живот направо цъфти,
смъртта пък само слухти,
той е наемателят в стаята,
тя на стълбите безобразничи.
Беше събота сутринта и само Зора Утренняя беше будна, за да се сбогува с тях. Тя взе четирийсет и петте долара на Уензди и настоя да му дадяла разписка — написа я с широк почерк със заврънкулки върху опакото на талон за преоценени безалкохолни напитки. В утринната светлина приличаше на кукла — старото й лице беше със старателно нанесен грим, златната и коса беше вдигната на висок кок.
Уензди й целуна ръка.
— Благодаря за гостоприемството, мила госпожо — рече й той. — Ти и милите ти сестри си оставате лъчезарни като самото небе.
— Проклет старец — отвърна тя и му се закани с пръст. После го прегърна. — Пази се — заръча му. — Не искам да чуя, че си си отишъл завинаги.
— Това, скъпа, ще опечали не по-малко и мен. Жената се ръкува с Шадоу и му каза:
— Зора Полуночная има много високо мнение за теб. Аз също.
— Признателен съм ви — отговори Шадоу. — Благодаря за вечерята.
Тя вдигна вежди.
— Хареса ли ти? Заповядай пак.
Уензди и Шадоу слязоха по стълбите. Шадоу бръкна в джобовете на якето си. Сребърният долар студенееше в ръката му. Беше по-голям и по-тежък от монетите, които бе използвал досега. Той го стисна в шепите си като за класически фокус, отпусна ръка до тялото си, после я опъна, при което монетата се плъзна напред. Там, хваната с най-лекото напрежение между показалеца и кутрето, тя сякаш бе съвсем на мястото си.
— Добре го направи — отбеляза Уензди.
— Още се уча — отвърна Шадоу. — Техническата част, общо взето, я владея. Най-трудно е да накараш хората да погледнат към другата ти ръка.
— Така ли?
— Да — потвърди Шадоу. — Нарича се отклоняване на вниманието.
Той плъзна другите си пръсти под монетата, изтласка я назад в дланта си и я стисна съвсем леко. Монетата падна от ръката му, издрънча на стълбището и заподскача надолу. Уензди се наведе и я вдигна.
— Не си позволявай да се отнасяш нехайно към подаръците, които си получил — каза той. — Трябва да пазиш неща като това. А не да ги хвърляш. — И се взря в монетата: разгледа първо едната страна, после другата, с лицето на Статуята на свободата. — А, госпожа Свобода. Красива е, нали?
Метна монетата на Шадоу, който я хвана във въздуха и я плъзна така, че тя сякаш изчезна: продължи да я държи в дясната, а уж я прехвърли в лявата си ръка и я пусна в левия джоб, А монетата си беше в дясната му ръка и като че му вдъхваше спокойствие.
— Госпожа Свобода — повтори Уензди. — Като доста от боговете, на които се кланят американците, и
