огромни саксии, по които имаше преплетени змейове, приличащи на гущери. Паркингът, обточен отстрани с дървета, бе почти празен.
— Скоро затварят — обясни Уензди.
— Е, какво е това място? — попита Шадоу, докато вървяха през паркинга към ниска дървена постройка, която не се открояваше с нищо.
— Крайпътна забележителност — рече Уензди. — Една от най-добрите. Което означава, че тук е съсредоточена голяма сила.
— Защо?
— Много просто — каза Уензди. — В другите държави хората са отбелязвали местата, където е съсредоточена голяма сила. Понякога това са природни образувания, друг път е място като това тук, което по един или друг начин се различава от останалите. Знаели са, че там става нещо важно, че то е фокус, канал, прозорец към Иманентното. И затова са изграждали храмове или катедрали, описвали са с камъни кръгове или… е, сещаш се за какво ти говоря.
— Но нали навсякъде из Щатите има църкви — каза Шадоу.
— Във всеки град. Понякога на всяка пресечка. И в този смисъл те са точно толкова съществени, както и зъболекарските кабинети. Не, в САЩ хората, поне някои от тях, и досега биват призовавани и усещат, че са призовавани от трансцендентната пустота, и откликват, като правят от бирени бутилки модел на нещо, което никога не са посещавали, или като вдигат някъде в страната някакъв шантав дом, който шантавите като цяло отказват да посещават. Крайпътни забележителности: хората се чувстват привлечени към места, където по други краища на света ще признаят, че частица от тях наистина е трансцендент-на, купуват си хотдог и обикалят, удовлетворени на равнище, което всъщност не са в състояние да опишат, и силно неудов-летворени на по-дълбоко равнище.
— Имаш доста налудничави теории — отбеляза Шадоу.
— Това, млади момко, изобщо не са теории — възрази Уензди. — Би трябвало да си го разбрал досега.
Работеше само една от касите.
— След половин час спираме продажбата на билети — каза момичето. — За да разгледате, ви трябват най-малко два часа.
Уензди плати билетите в брой.
— Къде е скалата? — полюбопитства Шадоу.
— Под къщата — уточни Уензди.
— Къде е къщата?
Уензди долепи пръст до устните си и продължиха напред. По-навътре една пианола свиреше нещо, което би трябвало да мине за „Болеро“ на Равел. Постройката приличаше на геометрично обновен през шейсетте години публичен дом с неизмаза-на каменна зидария, дебел мокет и величаво грозни абажури от цветно стъкло във формата на гъби. По витата стълба се стигаше до друго помещение, пълно с какви ли не джунджурии.
— Твърдят, че сградата е построена от лошия близнак на Франк Лойд Райт53 — каза Уензди. — Франк-Лойд Ронг54.
И се засмя на собствената си шега.
— Виждал съм го написано на тениска — рече Шадоу.
Нагоре, надолу по още стълби и се озоваха в дълго, много дълго помещение, което беше направено от стъкло и стърчеше като губерка на стотина метра над черно-белия безлистен пейзаж наоколо. Шадоу стоеше и гледаше как снегът се сипе и се върти.
— Това ли е Къщата върху скалата? — попита той озадачен.
— В известен смисъл. Това е Стаята на безкрайността, която, макар и да е добавена по-късно, е част от същинската къща. Но ние с теб, млади ми приятелю, още не сме разгледали и сантиметър от онова, което може да предложи къщата.
— Според твоята теория излиза, че паркът „Уолт Дисни“ е най-святото място в Америка — подметна Шадоу.
Уензди се свъси и си поглади брадата.
— Уолт Дисни е купил няколко портокалови горички насред Флорида и върху тях е изградил туристическо градче. Там няма никаква магия. Според мен в първоначалния Дисниланд може и да е имало нещо истинско. Някаква сила, макар и изкривена, трудна за достигане. Ала някои части на Флорида са изпълнени с истинска магия. Трябва само да си отваряш очите. А колкото до морските сирени от Уики Уочий55… Ела насам. Звучеше музика: дрънчаща, неблагозвучна музика, леко фалшива, със забавен ритъм. Уензди извади банкнота от пет долара и я пусна в автомата за смяна на пари, откъдето получи шепа метални жетони с цвят на месинг. Метна един на Шадоу, който го хвана и понеже забеляза, че ги гледа едно момченце, стисна монетата между палеца и показалеца си и я скри. Хлапето изтича при майка си, която разглеждаше един от вездесъщите Дядо Коледовци — НАД ШЕСТ ХИЛЯДИ, ВКЛЮЧЕНИ В ЕКСПОЗИЦИЯТА!, както пишеше по табелите, — и я задърпа припряно за полата на палтото.
Шадоу излезе заедно с Уензди и тръгна по знаците към Улиците на миналото.
— Преди четирийсет години Алекс Джордан — ликът му, Шадоу, е върху жетона, който ти скри в дясната си ръка, — се запретнал да строи къща високо върху една скала в нива, която не била негова, и дори той не можел да каже защо. Хората се стичали да погледат строежа: любопитните, озадачените и онези, които не били нито любопитни, нито озадачени и ако ги попиташ, сигурно е нямало да могат да кажат защо са дошли. Тогава Джордан направил онова, което е щял да направи всеки здравомислещ американец от неговото поколение: започнал да им взима пари, но не много. Може би по пет цента. Или по двайсет и пет. И продължил да строи, а хората пак прииждали и прииждали. Джордан взимал тези монети от по пет цента и от четвърт долар и направил нещо още по-голямо и странно. На терена под къщата вдигнал тези складове и ги напълнил с неща, които хората да разглеждат, и тогава хората наистина започнали да се стичат заради тях. Всяка година тук идват по един милион души.
— Защо?
Но Уензди само се усмихна. Тръгнаха по слабо осветените Улици на миналото, покрай които растяха дървета. От прашните витрини на магазините, наподобяващи струпани декори за приличен филм на ужасите, ги гледаха порцеланови кукли с устни, стиснати строго, по викториански. Плочник долу, тъмен покрив горе, дрънчаща механична музика в дъното. Минаха покрай витрина със счупени кукли и прекалено голяма позлатена музикална кутия под стъклен похлупак. Минаха и покрай стоматологичен кабинет и дрогерия („ВЪЗСТАНОВЕТЕ ПОТЕНТНОСТТА СИ! ИЗПОЛЗВАЙТЕ МАГНИТНИЯ КОЛАН НА О’ЛИ-ЪРИ“).
В дъното на улицата имаше голяма стъклена кутия с женски манекен, облечен като циганка гледачка.
— И така, в началото на всяка експедиция или дръзко начинание не е зле да се допитаме до норните56 — ревна Уензди, за да надвика механичната музика. — Нека обозначим тази сибила като нашата Урд57.
Той пусна в процепа един от жетоните с цвят на месинг. С отсечени механични движения циганката вдигна ръка и пак я свали. От процепа излезе късче хартия.
Уензди го взе, прочете го, изсумтя, сгъна го и го прибра в джоба си.
— Няма ли да ми го покажеш? Аз ще ти покажа моето — предложи Шадоу.
— Предсказанието е личен въпрос — отвърна намусено Уензди. — Не ща да гледам твоето.
Шадоу също пусна жетон в процепа. Взе си листчето. Прочете го.
ВСЕКИ КРАЙ Е НОВО НАЧАЛО
НЯМАШ ЩАСТЛИВО ЧИСЛО ЩАСТЛИВИЯТ ТИ ЦВЯТ Е МЪРТЪВ
Девиз: КАКЪВТО БАЩАТА, ТАКЪВ И СИНЪТ
Шадоу се намръщи. Сгъна предсказанието и го прибра във вътрешния си джоб.
Продължиха по червен коридор, покрай стаи, пълни с празни столове, по които бяха наслагани цигулки, виоли и виолончела; ако пуснеш жетон те си свиреха сами, или поне така изглеждаше. Клавишите мърдаха, чинелите се блъскаха, тръби духаха сгъстен въздух в кларнети и обои. Развеселен, но и отвратен, Шадоу
