Глава 6
Широко отворени, неохранявани стоят вратите ни,
през тях минава пъстро диво множество.
Мъже от Волга и от степите татарски.
От Жълтото море безлики силуети, малайзийци, скити, тевтонци, келти и славяни,
побягнали от бедността и присмеха на Стария свят,
донасят непознатите си богове и ритуали,
тигрови страсти, които нокти острят тук,
по улици и по площади какъв е този странен ропот,
заплаха за ушите ни,
гласове, каквито помни Вавилонската кула.
Шадоу се возеше на най-голямата въртележка на света, вкопчен в тигъра с орловата глава. След миг червените и белите светлини се издължиха, потрепериха и угаснаха и той запада през океан от звезди, а механичният валс се смени със силен ритмичен тътен и плясък, сякаш блъскаха чинели или вълни се разбиваха о брега на далечен океан.
Единствената светлина беше звездната. Тя обаче осветяваше всичко със студена яснота. Звярът под Шадоу се протягаше и стъпваше тихо и той усещаше под лявата си ръка топлата му козина, а под дясната — перата му.
— Приятно е да го яздиш, нали?
Гласът дойде някъде отзад, в ушите и съзнанието му.
Шадоу се обърна бавно; потокът от образи се движеше: застинали мигове, всеки уловен за стотна от секундата; и най-дребното му движение продължаваше сякаш безкрайно. Образите, които достигаха до съзнанието му, бяха лишени от смисъл: той сякаш гледаше света през многостенните като скъпоценни камъни очи на водно конче, но всяка стена съзираше нещо съвсем различно и Шадоу не успяваше да обеди-ни нещата, които виждаше или мислеше, че вижда, в цяло, което да има смисъл.
Наблюдаваше господин Нанси, възрастен негър с тънък мустак, карирано спортно сако и ръкавици, яхнал лъва от въртележката, който ту се издигаше, ту отново се снишаваше, и в същото време, на същото място гледаше паяк сякаш от скъпоценен камък с размерите на кон, с очи като изумрудена мъглявина, който стъпваше самодоволно и се бе вторачил в него; пак в същото време виждаше и изключително висок мъж с кожа с цвят на тиково дърво, с три чифта ръце и с лице, изрисувано с червени черти, които, нахлупил шапка с бухлато щраусово перо, яздеше разлютен златист лъв и се бе вкопчил с две от шестте си ръце в гривата на звяра; гледаше и облечено в дрипи негърче с отекъл ляв крак, по който пъплеха черни мухи, и накрая зад всички тези неща наблюдаваше кафяво паяче, скрило се под спаружен жълтеникав лист.
Гледаше всички тези неща и знаеше, че са едно и също.
— Ако не си затвориш устата — предупредиха многото неща, които бяха господин Нанси, — нещо ще ти влети в нея.
Шадоу затвори уста и преглътна трудно.
На хълма на километър и половина — два от тях имаше дървено жилище. Те яздеха в тръс към него; копитата и лапите на животните под тях се движеха безшумно по сухия пясък край морето.
Чернобог препускаше на своя кентавър. Потупа го по човешката ръка.
— Нищо от това всъщност не се случва — каза той на Шадоу. Май беше малко отчаян. — То е в главата ти. По-добре не мисли за него.
Вярно, Шадоу виждаше беловлас възрастен преселник от Източна Европа в износен дъждобран и с метален зъб. Но виждаше и нещо ниско и черно, по-тъмно от тъмата наоколо, с очи като два пламтящи въглена, виждаше и княз с дълга развята черна коса и дълги черни мустаци, с окървавени ръце и лице, гол, ако не се брои мечата кожа през рамото му: той яздеше някакво същество — получовек, полузвяр, с лице и тяло, синеещи се от татуирани спирали и вихрушки.
— Кой си ти? — попита Шадоу. — Какво си?
Съществата под тях вървяха по брега. По нощния плаж неумолимо се плискаха и се разбиваха вълни.
Уензди насочи към Шадоу своя вълк, сега огромен, сив като въглища звяр със зелени очи. Съществото под Шадоу се дръпна и се завъртя на едно място, а той го погали по врата и му каза да не се страхува. То изсвистя войнствено с тигровата си опаш-ка. На Шадоу му хрумна, че има друг вълк, който прилича като две капки вода на вълка, яхнат от Уензди, и върви само на миг зад тях през пясъчните дюни.
— Познаваш ли ме, Шадоу? — попита Уензди. Яздеше вълка с високо вдигната глава. Дясното му око блещукаше и святкаше, лявото беше помръкнало. Беше с наметало с качулка, голяма като на монасите, и лицето му бе вперено от здрача в Шадоу. — Обещах да ти кажа имената си. Ето как ме наричат. Войскаря, Мрачния, Ездача, Третия. Аз съм Едноокия. Наричат ме Високия и Прорицателя. Аз съм Гримнир65, Качулатия. Аз съм Всеотецът, а също Гондлир — онзи, който носи жезъла. Имам точно толкова имена, колкото са ветровете, точно толкова названия, колкото са начините да умреш. Моите гарвани се казват Хугин и Мунин — Мислещия и Помнещия, вълците ми се наричат Фреки и Гери, моят кон е бесилото.
Върху раменете на Уензди кацнаха два гарвана, прозрачни като птича кожа, забиха клюнове вътре в главата му, сякаш за да опитат ума му, и с плясък на криле отново литнаха по широкия свят.
„В какво да вярвам?“, помисли Шадоу и гласът се върна при него някъде от дълбините на света, за да прокънти гръмовно:
—
— Один? — рече Шадоу и вятърът отнесе думите от устата му.
— Один — пророни Уензди и шумът на вълните, които се разбиваха в брега от черепи, не бе достатъчно силен, за да заглуши шепота му. — Один — каза Уензди, за да усети вкуса на думата в устата си. — Один — каза Уензди с победоносен вик, който отекна от единия до другия хоризонт.
Името му набъбна, разрасна се и изпълни света като тътена на кръвта, бумтяща в ушите на Шадоу.
А после, точно като в сън, вече не яздеха към далечния хълм. Бяха там, а съществата, които бяха яздили, бяха вързани под навеса край жилището.
То беше огромно, но първобитно. Покривът беше сламен, стените — дървени. В средата на жилището гореше огън и от Дима очите на Шадоу засмъдяха.
— Трябваше да го направим в моя, а не в неговия ум — промърмори господин Нанси на Шадоу. — Там щеше да е по-топло.
— В неговия ум ли сме?
— Може да се каже. Това е Валяскялв. Старото му жилище.
Шадоу с облекчение забеляза, че Нанси отново е старец с жълти ръкавици, въпреки че сянката му трептеше, гънеше се и се променяше в пламъците на огъня и онова, в което се превръщаше, не бе съвсем човек.
Покрай стените имаше дървени пейки; десетина души седя-ха на тях или стояха отстрани, без да общуват помежду си. Бяха пъстро множество, в което имаше мургава жена на зряла възраст в червено сари, няколко бедно облечени бизнесмени и други, които стояха прекалено близо до огъня и Шадоу не мо- жеше да ги види добре.
— Къде са? — прошепна яростно Уензди на Нанси. — Е? Къде са? Трябваше да бъдем десетки. Стотици!
— Нали ти си ги канил — напомни Нанси. — Според мен е чудо, че си докарал и толкова. Как мислиш, дали да не разкажа за начало една приказка?
Уензди поклати глава.
— И дума да не става.
— Не ми се виждат приятелски настроени — отбеляза Нанси. — Ако искаш да привлечеш някого на своя
