страна, разкажи му приказка, това е добър начин. А и нямаш бард, който да им попее.
— Никакви приказки — отсече Уензди. — Поне сега. По-късно ще има време и за приказки. Сега не.
— Никакви приказки. Добре. Ще бъда нещо като подгряващ изпълнител. — И господин Нанси се приближи с непринудена усмивка до огъня. — Знам какво си мислите всички — заяви той. — Мислите си, какви ги върши Компо66 Ананси67, дето е излязъл да говори пред всички, когато тук ви е повикал Всеотецът, точно както е повикал и мен? Ами знаете ли, понякога хората имат нужда някои неща да им се припомнят. Когато влязох, се огледах и се запитах: къде ли са всички останали? После обаче си казах: ние сме малко, а те — много, ние сме слаби, а те са силни, но това не означава, че с нас е свършено. Знаете ли, веднъж видях при дупката с водата Тигъра: имаше най-големите топки сред всички зверове, най-острите нокти и два предни зъба, дълги като ножове и остри като ками. И му рекох: така и така, братко Тигре, ти иди да се окъпеш, пък аз ще ти пазя топките. Много се гордееше с тях. И така, влезе той в дупката да поплува, а аз си сложих неговите топки и оставих своите, малки като на паяк. И после знаете ли какво направих? Плюх си на петите и беж да ме няма. Не спрях, докато не стигнах най-близкия град. И там видях Старата маймуна. Изглеждаш страшно добре, Ананси, рече ми Старата маймуна. А аз й викам: знаеш ли какво пеят всички в града? Какво, попита ме тя. Пеят най-смешната песен, която съм чувал, отвръщам й.
Впуснах се в танц и запях:
— Старата маймуна щеше да се пръсне от смях — държеше се за корема, потропваше с крака и се тресеше, после и тя запя: „Тигрови топки, ами да, тигрови топки похапнах“, и си щракаше с пръсти, и се въртеше като пумпал. Бре, че хубава песен, вика ми, ще я изпея на всичките си приятели. Добре, изпей я, викам й, и отново се запътвам към дупката с водата. И що да видя: Тигърът обикаля, пляска с опашка, ушите му щръкнали, наежил се, не е за разправяне, трака с огромните си зъби като саби срещу всяко насекомо, а очите му бляскат като оранжев огън. Изглежда зъл, страшен и голям, а между краката му се полюшват мънички топки — по-малки, черни и спаружени не сте виждали. Ей, Ананси, рече ми Тигърът, когато ме видя. Нали уж щеше да ми пазиш топките, докато се къпя? Когато излязох от водата, не видях на брега нищо освен тези малки черни спаружени паякови топчици, които сега са ми между краката и които не стават за нищо. Отвърнах му, че съм си отварял очите на четири, но маймуните са дошли и са изяли топките, а когато съм им се скарал, са ми откъснали малките топки. И съм се засрамил толкова много, че съм избягал. Ти, Ананси, си лъжец, вика ми Тигърът. Ще ти изям черния дроб. После обаче чу как маймуните се задават от техния си град и идват към дупката с водата. Десетина щастливи маймуни, които подскачат по пътеката, щракат с пръсти и пеят колкото им глас държи:
— А Тигърът като ревна, като заръмжа… подгони маймуните, те хукнаха с писъци към гората и се покатериха на най-високите дървета. А аз се почесвам по новите си хубави големи топки и ми е едно такова хубаво, че висят между кльощавите ми крака, и си отивам вкъщи. И до ден днешен Тигърът гони маймуните. И така, запомнете всички: това, че сте малки, съвсем не означава, че не притежавате сила.
Господин Нанси се усмихна, поклони се и точно като професионалист разпери ръце, докато всички му ръкопляскаха и се смееха, после се обърна и се върна на мястото, където стояха Шадоу и Чернобог.
— Нали ти казах: никакви приказки — рече Уензди.
— На това приказка ли му викаш? — отвърна Нанси. — Само се прокашлях. Подгрях ги за теб. А сега ти ще ги смажеш.
Уензди — едър старец със стъклено око, облечен в кафяв костюм и износено палто на „Армани“, — излезе в светлината на огъня. Застана там и загледа хората по дървените пейки — мълча по-дълго, отколкото според Шадоу човек може да мълчи, без да се притесни. Накрая каза:
— Познавате ме. Всички ме познавате. Някои от вас нямат причина да ме обичат, но и да не ме обичате, пак ме познавате.
Хората по пейките се размърдаха, зашумолиха.
— Тук съм по-отдавна от повечето измежду вас. И аз като вас съм се досетил, че можем да караме и с онова, което имаме. Не е достатъчно, за да сме щастливи, но е достатъчно, за да про-дължим. Но вече може би не е така. Задава се буря, буря, която не сме сътворили ние. — Той замълча. После пристъпи напред и кръстоса ръце на гърдите си. — Когато дойдоха в Америка, хората пренесоха със себе си и нас. Пренесоха мен, Локи68 и Тор, Ананси и Бога Лъв, гномовете, коболдите69 и банши70, Кубера71, Фрау Холе72 и Астарот73, пренесоха вас. Ние дойдохме тук заедно с ума на тези хора и пуснахме корени. Заедно с преселниците прекосихме океана и пристигнахме в новата земя. Тя е обширна. Не след дълго хората ни изоставиха, спомняха си за нас само като за същества от някогашната си родина, като за нещо, което не е дошло заедно с тях в новата. Онези, които истински вярваха в нас, отдавна умряха или престанаха да вярват и ние — уплашени, изгубени, онеправдани, — вече разполагаме само с оскъдни остатъци от преклонение и вяра. И трябва да се задоволяваме с това. Ето какво стана с нас, когато бяхме изтласкани до ръба на нещата, където никой не ни наблюдава внимателно. Защо да не си го признаем, днес имаме малко влияние. Тормозим ги, взимаме от тях, оправяме се, както можем, станахме продажни, развратничим и пиянстваме прекалено много, крадем, мамим, съществуваме из пукнатините в периферията на обществото. Стари богове тук, в тези нови земи без богове.
Уензди замълча. Огледа замислено, с достойнство един по един слушателите си. Те също го гледаха безизразно, лицата им бяха непроницаеми, като маски. Уензди се прокашля и се изплю право в огъня. Той лумна и се разгоря, като озари жилището.
— И така, както всички сте имали премного възможности да се убедите сами, в Америка се налагат нови богове, които приобщават все повече вярващи: боговете на кредитните карти и на бързите магистрали, на интернет и телефона, на радиото, болниците и телевизията, боговете на пластмасата, на клаксона и неона. Горди богове, тлъсти глупави същества, които се надуват от собствената си новост и важност. Те знаят за нас и ни мразят, ние им вдъхваме страх — заяви Один. — Заблуждавате се, ако споделяте друго мнение. Стига да могат, те ще ни унищожат. Време е да се сплотим. Време е да преминем към действие.
Старицата в червеното сари излезе в светлината на огъня. Върху челото й блестеше малък тъмносин скъпоценен камък.
— И си ни повикал тук, за да ни говориш тези небивалици? — възкликна тя.
После изсумтя, сумтене, в което се долавяше и развеселе-ност, и раздразнение. Уензди свъси вежди.
— Да, повиках ви тук. Но това, Мама-джи, не са небивалици. Дори малките деца го виждат.
— Значи аз съм малко дете, така ли? — Тя му размаха пръст. — Бях старица в Калихат
