затвора. „Излежавай си присъдата — помисли си. — Не им казвай нищо, което те вече не знаят. Не задавай въпроси“.
— Хванали сте се, господине, с опасни типове — заяви агентът с очилата. — Ще направите добро на родината, ако се явите като свидетел на обвинението.
И се усмихна състрадателно: „Аз съм доброто ченге“, казваше усмивката.
— Разбрах — рече Шадоу.
— И ако не ни съдействате, господине — отбеляза агентът четвъртитото лице, — ще видите какви ставаме, когато не сме доволни.
И удари с отворена длан Шадоу по корема, и му изкара въздуха. Шадоу си помисли, че това е не изтезание, а просто уточнение в разговора: „Аз съм лошото ченге“. Задави се.
— Иска ми се да останете доволни — каза веднага щом бе в състояние да говори.
— Единственото, което желаем, господине, е да ни съдействате.
— Мога ли да попитам… — простена Шадоу („Не задавай въпроси“, помисли той, но вече бе твърде късно, думите бяха изречени). — Мога ли да попитам на кого съдействам?
— Искате да ви се представим ли? — подвикна агентът с четвъртитото лице. — Вие сте превъртели.
— Не, прав е — намеси се очилатият агент. — Така вероятно ще му е по-лесно да общува с нас. — Той погледна Шадоу и му се усмихна така, сякаш рекламираше паста за зъби. — Приятно ми е. Аз съм господин Стоун78. А колегата се казва господин Уд79.
— Всъщност — рече Шадоу — питах от кои служби сте. От ЦРУ? От ФБР?
Стоун поклати глава.
— Ха! Вече не е толкова лесно, господине. Нещата не са толкова прости.
— Частният сектор — отбеляза Уд, — общественият сектор. Знаете. Напоследък те често се преплитат.
— Но мога да ви уверя — допълни Стоун с поредната зъбеста усмивка, — че
— Благодаря — отвърна Шадоу.
Махна обвивката на блокчето и го изяде.
— Сигурно искате да пийнете нещо. Кафе? Бира?
— Вода, ако може — отговори Шадоу.
Стоун отиде до вратата и почука по нея. Каза нещо на надзирателя от другата страна, който кимна и след малко се върна с пластмасова чаша, пълна със студена вода.
— ЦРУ — каза Уд — Поклати тъжно глава. — Какви тъпанари! Ей Стоун. Чух нов виц за ЦРУ. И така, как можем да сме сигурни, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?
— Не знам — каза Стоун. —
— Кенеди е мъртъв, нали? — рече Уд.
И двамата се засмяха.
— Сега по-добре ли се чувствате, господине? — поинтересува се Стоун.
— Вероятно.
— Тогава защо не ни кажете какво се случи тази вечер, господине?
— Разглеждахме забележителности. Ходихме в Къщата върху скалата. После отидохме да хапнем. Останалото го знаете.
Стоун въздъхна тежко. Уд поклати глава, сякаш е разочарован, и изрита Шадоу по капачката на коляното. Болката беше непоносима. После Уд фрасна с юмрук Шадоу в кръста, точно над десния бъбрек, и заби кокалчетата на пръстите си, и Шадоу усети болка, още по-остра и от болката в коляното.
„По-едър съм и от двамата — помисли си. — Мога да ги надвия.“ Но те бяха въоръжени и дори и той да успееше — някак да ги убие или да ги обезвреди, щеше да остане заключен в килията заедно с тях. (Затова пък щеше да има пистолет. Два пистолета.) („Не!“)
Уд не посягаше към лицето му. Никакви следи. Нищо, което да остане: само юмруци и ритници по тялото и коленете. Шадоу го болеше; стискаше долара със Свободата в шепата си и чакаше всичко да приключи.
След прекалено много време боят свърши.
— Ще се видим, господине, след два-три часа — заяви Стоун. — На Уди наистина му беше неприятно да го прави, да знаете. Ние сме разумни хора. Както вече казах, ние сме от добрите. Вие сте на страната на лошите. Междувременно защо не се опитате да поспите?
— И не е зле да започнете да гледате сериозно на нас — посъветва го Уд.
— Уди е прав, господине — съгласи се Стоун. — Помислете. Вратата се затръшна след тях.
Шадоу се запита дали ще изключат осветлението, но те не го направиха и крушката продължи да свети ослепително, като студено око. Шадоу допълзя по пода до жълтия дунапрен, качи се на него, зави се с тънкото одеяло, затвори очи и не се вкопчи в нищо, вкопчи се в сънищата.
Мина време.
Шадоу отново беше на петнайсет години, майка му умираше и искаше да му каже нещо много важно, а той не я разбираше, Размърда се насън, прониза го болка, прехвърли го от полузаспало в полубудно състояние и той се смръщи.
Потрепери под тънкото одеяло. Сложи дясната си ръка върху очите си, за да затули светлината на електрическата крушка. Запита се дали Уензди и другите още са на свобода, дали още са живи. Надяваше се да са живи.
Сребърният долар в лявата му ръка беше студен. Шадоу го усещаше там, както и по време на побоя. Учуди се някак между другото, че монетата не се е стоплила. Сега, когато беше в нещо като просъница и сякаш бълнуваше, монетата, представата за Свободата, луната и Зора Полуночная някак се преплетоха, сляха се в лъч сребърна светлина, който заблестя от дълбините чак до небесата, и Шадоу яхна сребърния лъч и се понесе нагоре, далеч от болката в тялото и главата и от страха, далеч от болката и — какво блаженство — обратно в сънищата…
Чуваше някъде далеч шум, ала бе твърде късно да мисли за него: сега принадлежеше на съня.
Мисъл в просъница: надяваше се, че при него не идват хора, които да го събудят, да го удрят и да му крещят. После с удоволствие забеляза, че наистина е заспал и вече не му е студено.
В съня му или извън него някой някъде викаше: „Помощ“, високо.
Шадоу се претърколи насън върху дунапрена и докато се въртеше, откри нови места, които го боляха.
Някой го дърпаше за рамото. Шадоу понечи да помоли да не го будят, да го оставят да спи на спокойствие, но думите му прозвучаха като сумтене.
— Пале! — каза Лора. — Трябва да се събудиш. Моля те, скъпи, събуди се.
За миг му олекна. Беше сънувал странен сън, за затвори, за престъпници и размъкнати богове, а сега Лора го будеше, за да му каже, че е време за работа и че може би преди работа ще има време за едно кафе и за целувка или за нещо повече от целувка, и той протегна ръка, за да я докосне. Плътта й беше студена като лед и лепкава. Шадоу отвори очи.
— Откъде се е взела цялата тази кръв? — попита той.
— От други хора — отговори тя. — Не е моя. Аз съм пълна с формалдехид, примесен с глицерин и ланолин.
— Какви други хора? — рече Шадоу.
— Надзирателите — отвърна Лора. — Не се притеснявай. Убих ги. Хайде, размърдай се. Май не им оставих никакъв шанс да вдигнат тревога. Вземи ето оттам яке, че ще ти замръзне задникът.
— Убила си ги ли?
Тя сви рамене и се усмихна плахо. Ръцете й изглеждаха така, сякаш е рисувала с пръсти, създавала е картина, състояща се само от оттенъците на червеното, по лицето и дрехите й (същия син костюм, с който я бяха погребали) имаше пръски и петна, покрай които Шадоу се сети за Джаксън Полък80, защото бе порено да се сети за Джаксън Полък, отколкото да приеме другата възможност.
