Колата се огласи от звънтящия смях на индийката.
Мъжът отзад — не странният на вид младеж, а другият, каза нещо и Шадоу му отговори; само след миг обаче, и да го убиеха, не можеше да повтори какво е казал.
Странният на вид младеж не беше казал нищо, но сега си затананика под нос с плътен напевен бас, от който автомобилът закънтя, задумка и зажужа.
Странният на вид младеж беше среден на ръст, но с необичайно телосложение: Шадоу беше чувал за мъже, които в гърдите са широки като бъчва, но нямаше образ, който да приложи към метафората. Този мъж беше с гърди, широки като бъчва, с крака като… точно така, с крака като дънери и с ръце като лопати. Беше облечен в черна канадка с качулка, в няколко пуловера, в дебел панталон и съвсем неуместно за през зимата и за такива дрехи бе обул бели маратонки със същия размер и вид като кутии за обувки. Пръстите му приличаха на кебапчета и отгоре бяха плоски и четвъртити.
— Ама че тананикане — отбеляза Шадоу иззад волана.
— Извинявайте — отвърна странният младеж с плътен, много плътен и притеснен глас.
И спря да си тананика.
— Не, беше ми приятно — увери го Шадоу. — Не спирайте.
Странният младеж се подвоуми, после пак си затананика със същия плътен кънтящ глас. Този път тананикането беше примесено и с думи.
— Долу, долу, долу — пееше младежът толкова плътно, че стъклата се тресяха. — Долу, долу, долу, долу, долу, долу, долу.
По стрехите на всички къщи и сгради, покрай които минаваха, имаше коледни светлинки. Бяха какви ли не, като се почне от ненатрапчивите златни лампички, от които се сипеха искри, и се стигне до огромните снежни човеци, плюшени мечки и многоцветни звезди.
Шадоу спря пред ресторанта, голяма постройка с вид на плевня, и свали пътниците си пред входа. Закара колата в дъното на паркинга. Искаше да се върне сам в ресторанта, та от студа да му се поизбистри главата.
Остави автомобила до черен камион. Запита се дали не е същият, който ги бе изпреварил. Затвори вратата на колата и продължи да стои на паркинга; от устата му излизаше пара. Представи си как в ресторанта Уензди настанява всичките си гости на голяма маса по дължината на цялото помещение. Запита се дали наистина е возил отпред в автомобила Кали, запита се и какво е возил отзад…
— Ей, мой човек, намира ли ти се огънче? — попита почти познат глас и Шадоу се обърна, за да се извини, че няма, ала цевта на пистолета го удари над лявото око и той залитна.
Докато падаше, протегна ръка, за да се подпре. Някой натика нещо меко в устата му, да не би да изкрещи, и я залепи с тиксо: с плавни, обиграни движения, както касапин изкормва пиле.
Шадоу се опита да извика, за да предупреди Уензди, да предупреди всички, но от устата му излезе само тихо мучене.
— Плячката е вътре — заяви почти познатият глас. — Всички по местата си ли са? — Накъсан глас, който почти не се чу през пукота по радиостанцията. — Влизаме и ги обкръжаваме.
— Какво да правим с едрия? — попита друг глас.
— Опаковайте го и го разкарайте оттук — нареди първият глас.
Надянаха на главата на Шадоу качулка като чувал, стегнаха му краката и ръцете с лепенки, натовариха го в каросерията на камиона и го откараха.
Стаичката, където го заключиха, беше без прозорци. Вътре имаше пластмасов стол, лека сгъваема маса и кофа с капак, която му служеше за нещо като тоалетна. На пода се виждаше и двуметрово парче жълт дунапрен, върху който беше метнато тънко одеяло със старо кафяво леке в средата: Шадоу не знаеше от какво е, от кръв, от лайна или от храна, а и не искаше да узнае. Високо на стената имаше гола крушка под метална мрежа, но Шадоу не откри електрически ключ. Крушката светеше непрекъснато. От вътрешната страна на вратата нямаше дръжка.
Той беше гладен.
Първото, което бе направил, след като го бяха натикали в стаята, а после бяха махнали лепенките от глезените и китките му, бе да огледа внимателно помещението. Почука по стените. Кънтяха на кухо, сякаш са от метал. В горния край на стаята имаше малка вентилационна решетка. Вратата беше здраво заключена.
Над лявата му вежда бавно се стичаше кръв. Болеше го глава.
Подът беше гол. Шадоу почука и по него. Беше от същия метал, както и стените.
Той махна капака на кофата, изпика се и пак я покри. Ако се вярваше на часовника му, от похищението му пред ресторанта бяха минали само четири часа.
Портфейла му го нямаше, но му бяха оставили монетите.
Той седна на стола при квадратната масичка, на каквато играят карти. Беше покрита с прогорено от цигари зелено сукно. Шадоу започна да се упражнява да плъзга монетите по масата. После взе две монети от по двайсет и пет цента и направи така наречения Безсмислен фокус.
Скри едната монета в дясната си длан и показа другата, която бе хванал между показалеца и палеца на лявата си ръка. После уж взе монетата от дясната си ръка, макар че всъщност я пусна в лявата си шепа. Отвори дясната и показа монетата, която през цялото време беше там.
Важното при фокусите с монети бе, че те поглъщаха изцяло вниманието на Шадоу, по-точно, той не можеше да ги прави, ако беше ядосан или разстроен, затова се успокояваше, пречистваше съзнанието си от всички тревоги и страхове, докато се упражняваше с тези зрителни измами, дори с безполезните, защото хвърляше огромни усилия и майсторлък, за да създаде впечатлението, че е преместил монетата от двайсет и пет цента от едната ръка в другата, нещо, което, ако го правиш наистина, не изисква никакъв майсторлък.
Започна да упражнява още по-безсмислен фокус, при който монета от петдесет цента се превръща в ръката ти в един цент; сега обаче използваше двете монети от по двайсет и пет цента. По време на фокуса ту криеше всяка от монетите, ту пак я показваше: започна с това, че едната се виждаше, а другата не. Вдигна ръка към устата си, духна върху монетата, която се виждаше, и междувременно я плъзна, така че да я скрие в ше-пата си, а с двата пръста извади втората монета и я показа.
Впечатлението бе, че показва монетата от двайсет и пет цента в ръката си вдига я към устата си, духва върху нея и пак я сваля, а всъщност през цялото време показваше една и съща монета от двайсет и пет цента. Направи фокуса отново и отново, и отново. Запита се дали ще го убият и ръката му затрепери — съвсем леко, и едната монета падна от върха на пръста му върху мръсзелено сукно на масата за карти.
После, просто защото вече не можеше да прави фокуса, той прибра монетите, извади долара с главата на Свободата, който му беше дала Зора Полуночная, стисна го здраво и зачака.
В три след полунощ по неговия часовник агентите се върнаха, за да го разпитат. Двама мъже в черни костюми, с черна коса и лъскави черни обувки. Агенти. Единият беше с квадратно лице, широкоплещест и с буйна коса: изглеждаше така, сякаш в гимназията е играл американски футбол, и бе с ниско изгризани нокти; вторият беше започнал да оплешивява, бе с очила с кръгли сребърни рамки и старателно поддържани нокти. Макар и изобщо да не си приличаха, Шадоу подозираше, че на някакво равнище, вероятно клетъчно, двамата са като близнаци. Застанаха от двете страни на масичката и го погледнаха.
— Откога, господине, работите за Карго77? — попита единият.
— Не знам какво е това — отвърна Шадоу.
— Представя се като Уензди. Като Мрачния. Като Всеотеца. Един старец. Били сте забелязани заедно, господине.
— Работя за него от, има-няма, два дни.
— Не ни лъжете, господине — сопна се агентът с очилата.
— Добре — отговори Шадоу. — Няма. Но дните пак си остават два.
Мъжагата с квадратното лице посегна и изви ухото на Шадоу, като го стисна. Болката беше силна.
— Предупредихме ви да не ни лъжете, господине — рече той благо.
След това му пусна ухото.
И двамата агенти бяха със сака, издути от оръжието. Шадоу не се и опита да отговаря. Все едно беше в
