— По-лесно е да убиваш хора, когато самият ти си мъртъв — обясни му тя. — Не ти прави особено впечатление. Вече не страдаш чак толкова от предразсъдъци.
— На мен ми прави впечатление — натърти Шадоу.
— Какво, смяташ да стоиш тук, докато дойдат надзирателите от сутрешната смяна ли? — попита Лора. — Твоя работа. Мислех, предпочиташ да се махнеш.
— Ще решат, че съм го направил аз — каза глупаво той.
— Може би — съгласи се Лора. — Облечи си нещо, скъпи. Ще замръзнеш.
Той излезе в коридора. В дъното беше служебното помещение на охраната. В помещението имаше четирима мъртъвци: трима надзиратели и мъжа, представил се като Стоун. Приятеля му го нямаше. Ако се съдеше от кървавите дири по пода, два от труповете бяха довлечени в стаята.
Якето на Шадоу висеше на закачалката. Потрфейлът още беше във вътрешния джоб, явно не го беше пипал никой. Лора отвори два кашона, пълни с вафли и шоколадови блокчета.
Сега, когато ги виждаше добре, Шадоу забеляза, че надзирателите са облечени в тъмни камуфлажни униформи, но на тях няма обозначителни знаци, нищо, от което да личи къде работят. Човек можеше да ги помисли и за неделни ловци, излезли да стрелят по патици и облечени по съответния начин.
Лора протегна студена длан и стисна ръката на Шадоу. На врата си носеше на златна верижка златната монета, която й беше оставил.
— Хубава е — каза Шадоу.
— Благодаря — усмихна се тя красиво.
— Ами другите? — попита той. — Уензди и останалите? Те къде са?
Лора му подаде няколко вафли и той ги натика в джобовете си.
— Тук нямаше никой друг. Много празни килии и една, в която беше ти. А, да, един от мъжете се беше пъхнал в ей онази килия и се самозадоволяваше със списание. Много се стресна.
— Убила си го, докато се е самозадоволявал?
Лора сви рамене.
— Вероятно — отговори тя притеснена. — Тревожех се да не те наранят. Някой трябва да бди над теб; казах ти, че ще го правя аз, нали? Хайде, вземи и това.
Подаде му тънки химически ръкавици и терлици — счупваш печата, те се нагряват и часове си остават топли. Шадоу ги прибра в джоба си.
— Да бдиш над мен ли? Да, каза ми — потвърди той.
Лора го помилва с пръст над лявата вежда и каза:
— Пострадал си.
— Няма ми нищо — отвърна Шадоу.
Дръпна една метална врата в стената. Тя се отвори бавно. От земята го деляха метър и двайсет сантиметра и той скочи на нещо като чакъл. Хвана Лора през кръста и свали и нея, както го беше правил навремето, с лекота, без да се замисля…
Луната се показа иззад плътен облак. Беше ниско над хоризонта, готова да залезе, но светлината, която хвърляше върху снега, беше достатъчна, за да виждаш.
Бяха слезли от, както се оказа, боядисан в черно метален вагон на дълъг товарен влак, спрян или изоставен насред гората, на страничен коловоз. Вагоните се точеха, докъдето поглед стига, до дърветата и нататък. Шадоу бе слязъл от влак. Трябваше да се сети.
— Как, интересно, ме намери тук? — попита той мъртвата си жена.
Развеселена, тя бавно поклати глава.
— Ти блестиш като фар сред тъмния свят — каза му Лора. — Не беше чак толкова трудно. А сега върви. Бързай, стигни възможно най-далеч. Не използвай кредитните карти и всичко ще е наред.
— Къде да отида?
Лора прокара ръка през сплъстената си коса и я вдигна от очите си.
— Пътят е натам — показа му тя. — Направи каквото можеш. Ако се налага, открадни кола. Върви на юг.
— Лора — каза Шадоу и се поколеба. — Знаеш ли какво става? Знаеш ли кои са тези хора? Кого си убила?
— Да — отговори тя. — Мисля, че знам.
— Задължен съм ти — рече Шадоу. — Ако не беше ти, още щях да съм там вътре, в килията. Съмнявам се, че са ми мислели доброто.
— И аз — потвърди Лора. Отдалечиха се от празните вагони. Шадоу си спомни с учудване за всички влакове, които бе виждал, за металните вагони с плътни стени без прозорци, проточили се на километри и проправящи си със свирката самотен път в нощта. Стисна долара със Свободата в джоба си и се сети за Зора Полуночная и как тя го бе погледнала в лунната светлина. „Попитахте ли я какво иска? Това е най- умното нещо, което можеш да попиташ мъртвите. Понякога ти казват“.
— Лора… Какво искаш? — попита той.
— Наистина ли държиш да знаеш?
— Да. Моля те.
Тя го погледна с мъртвите си сини очи.
— Искам отново да съм жива — отговори му. — Да не съм в този полуживот. Искам да съм жива
— Не разбирам какво искаш от мен.
— Да направиш така, че това да стане, скъпи. Ще измислиш как. Сигурна съм.
— Добре — обеща той. — Ще опитам. А ако измисля, как да те намеря?
Но Лора си беше тръгнала и в гората не бе останало нищо освен нежносивия цвят по небето, който показваше на Шадоу къде се пада изток, и в хапещия декемврийски вятър самотен писък, който можеше да е врясъкът на последната нощна птица или викът на първата изгревна птица.
Шадоу се обърна на юг и закрачи.
Глава 7
И индуистките богове са „безсмъртни“ само в строго определен смисъл: те също се раждат и умират, озовават се в почти всички големи човешки безпътици и често се различават от простосмъртните единствено в някои дребни подробности… а още по-малко от бесовете. Въпреки това индуистите ги разглеждат като вид същества, които изначално са напълно раз-лични от всички останали: те са символи, каквито не може да бъде никой човек, колкото и „архетипен“ да е животът му. Те са актьори, изпълняващи роли, които са истински само за нас, те са маските, зад които виждаме собствените си лица.
Вече няколко часа Шадоу вървеше на юг, или поне се надяваше, че е, общо взето, на юг, крачеше по тесен път без знаци през гората, както му се струваше, в Южен Уисконсин. По едно време към него по пътя се зададоха два джипа с блеснали фарове и докато отминат, той се шмугна сред дърветата. Мъглата в ранната утрин се стелеше до кръста. Автомобилите бяха черни. После, след половин час, чу звука на далечни вертолети, задаващи се от запад, отклони се от просеката и се скри в гората. Хеликоптерите бяха два. Шадоу се сви в нещо като хралупа под повалено дърво и заслуша как отминават. Докато хеликоптерите се отдалечаваха, надзърна изпод дървото и стрелна с очи сивото зимно небе. Какво бе очаквал, вертолетите бяха боядисани в матовочерно. Изчака под дървото, докато звукът им заглъхна напълно.
Под дърветата нямаше преспи, имаше само снежец, който пукаше под краката. Шадоу бе изключително
