— Така се произнася градът в Египет. А този в Малкия Египет го наричат Каиро. Имат си и Тива, и всичко останало. Снаха ми е от Тива. Попитах я за Тива, дето е в Египет, и тя ме погледна така, сякаш съм превъртяла.
Жената се засмя със звук, какъвто издават тръбите на канализацията.
— А пирамиди?
Градът се намираше на осемстотин километра, почти право на юг.
— Не са ми споменавали. Наричат го Малкия Египет, защото навремето, може би преди сто — сто и петдесет години по тия места е върлувал глад. Реколтата била съсипана. Там обаче била добра. И всички ходели да си купуват оттам храна. Като в Библията. „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“84. Ходим в Египет, и готово.
— Ако бяхте на мое място и трябваше да отидете дотам, как щяхте да го направите? — попита Шадоу.
— С кола.
— Колата ми се развали по пътя, на няколко километра от тук. Не кола, а лайняна бричка, ще прощавате за израза.
— Лайняна значи — повтори касиерката. — Виж ти. Точно така ги нарича и зет ми. Купува по някоя и друга кола на старо и я препродава. Случва се да ми звънне и да ми каже, така и така, Мати, току-що пробутах поредната лайняна бричка. Сигурно ще прояви интерес и към вашия стар автомобил. За да го даде на вторични суровини де.
— На шефа ми е — каза Шадоу и се изненада с каква лекота му идва да лъже. — Трябва да му се обадя, за да дойде и да си я прибере. — Хрумна му нещо. — Зет ви някъде наблизо ли е?
— В Мъскода. На десет минути южно оттук. Точно зад реката. Защо?
— Дали не му се намира някоя лайняна бричка, която е готов да ми продаде за, хм, за петстотин- шестстотин долара?
Жената се усмихна мило.
— Господине, в задния му двор няма кола, която да не ви продаде за петстотин долара, при това с пълен резервоар. Само не му споменавайте, че съм ви казала.
— Ще му се обадите ли? — попита Шадоу.
— Вече набирам номера — отвърна касиерката и вдигна слу-шалката. — Ти ли си, миличък? Обажда се Мати. Идвай незабавно. Тук при мен един човек иска да си купи кола.
Лайняната бричка, която Шадоу избра, бе шевролет модел „Нова“ от осемдесет и трета година; купи я с пълен резервоар за четиристотин и петдесет долара. Беше навъртяла близо четиристотин хиляди километра и миришеше леко на бърбън и тютюн и по-силно на нещо, което можеше да е и банани. От мръсотията и снега Шадоу не можеше да определи цвета. Но от всички автомобили в задния двор на зетя на Мати само този май можеше да го откара на осемстотин километра.
Разплатиха се в брой и зетят на Мати изобщо не попита Шадоу как се казва и какъв му е осигурителният номер, не попита нищо освен за парите.
Шадоу подкара на запад, после на юг с петстотин и петдесет долара в джоба; реши да не излиза на магистралата. Лайняната бричка си имаше и радио, но когато го включи, не се случи нищо. От една табела научи, че е напуснал Уисконсин и вече е в Илинойс. Подмина някакъв открит рудник — в мъждивата зимна светлина светеха огромни сини електродъгови лампи.
Спря и хапна в заведение с името „При мама“, успя да влезе точно преди да затворят за следобедна почивка.
Освен табела с името всеки град, през който минаваше, имаше и още една табела, от която Шадоу научаваше, че навли-зал в „Нашия град (нас. 720 души)“. Същата табела оповестяваше, че отборът младша възраст — до четиринайсет години — на града се е класирал трети на междущатското първенство по басскетбол или че от същия град е полуфиналистката в турнира по борба за момичета под шестнайсет години.
Шадоу продължи да кара; главата му клюмаше и от минута на минута той се чувстваше все по-изцеден. Мина на червено и за малко отстрани да го блъсне жена с додж. Веднага щом излезе от града, отби встрани от пътя, подкара по следа, останала от трактор, и спря край стърнищата, по които тук-там се белееше сняг и на бавно шествие вървяха няколко угоени черни диви пуйки, наподобяващи върволица оплаквачки, угаси двигателя, опъна се на задната седалка и заспа.
Мрак, усещането, че пада, че като Алиса се носи надолу в голяма дупка. Летя в тъмнината сякаш цяла вечност. Покрай него минаваха лица, изплавали от чернилката; после, още преди Шадоу да ги е докоснал, някой сякаш ги сграбчваше и ги дръпваше встрани…
Внезапно, без преход, Шадоу престана да пада. Намираше се в пещера и вече не беше сам. Взря се в познатите очи: огромни воднисти черни очи. Те примигаха.
Под земята: да. Шадоу помнеше това място. Вонята на мокра крава. По мокрите стени на пещерата проблесна светлината на огъня, озарил бизонската глава, човешкото тяло, кожата с цвят на кирпич.
— Толкова ли не можете да ме оставите на мира? — попита Шадоу. — Искам само да поспя.
Мъжът-бизон кимна бавно. Устните му не се помръднаха, но някакъв глас в главата на Шадоу каза:
— Къде отиваш, Шадоу?
— В Кайро.
— Защо?
— Къде другаде ми остава да отида? Уензди иска да отида там. Пих от медовината му.
В съня на Шадоу, със силата на логиката, присъща на сънищата, задължението изглеждаше неоспоримо: той беше пил на три пъти от медовината на Уензди и бе скрепил съюза, нима можеше да направи друго?
Мъжът с бизонската глава посегна към огъня и разръчка жаравата, при което откършените съчки се разгоряха силно.
— Задава се буря — каза той. По ръцете му имаше пепел и той я избърса о гърдите си без косми; по тях останаха сажденочерни черти.
— Все ми го повтаряте. Мога ли да задам един въпрос?
Настъпи мълчание. Върху косматото чело кацна муха, мъжът-бизон я прогони.
— Питай.
— Вярно ли е? Всички тези хора наистина ли са богове? Всичко това е толкова…
Той замълча. После каза „немислимо“, макар това да не беше думата, която търсеше, но друга не намери.
— Какво е богове? — попита мъжът-бизон.
— Не знам — отговори Шадоу.
Чу се чукане, непреклонно и глухо. Шадоу зачака мъжът-бизон да каже още нещо, да обясни какво е богове, да обясни целия заплетен кошмар, в който сякаш се бе превърнал животът му. Беше му студено.
Чук. Чук. Чук.
Шадоу отвори очи и седна сънено. Беше премръзнал, небето навън беше обагрено в светещото наситеномораво, което дели здрача от нощта.
— Ей, господине.
Шадоу обърна глава. Някой стоеше до колата — сянка, по-тъмна от притъмнялото небе. Шадоу се пресегна и смъкна със скърцане стъклото няколко сантиметра. Издаде звуци, каквито издаваме след събуждане, после каза:
— Здрасти.
— Добре ли си? Болен ли си? Пиян ли си?
Гласът беше писклив, на жена или на момче.
— Добре съм — отговори Шадоу. — Я чакай.
Отвори вратата, слезе и разкърши изтръпналите си крайници и врат. След това потърка ръце, за да ускори кръвта и да се постопли.
— Я! Доста едър си.
