— Нямам представа. Шефът ми прати съобщение, че ме искал там.
— Какво работиш?
— Момче за всичко съм.
Тя се усмихна.
— Е, не си от мафията, не ми приличаш на такъв, пък и караш ужасна бричка — каза Сам. — Между другото, защо вътре мирише на банани?
Шадоу сви рамене и продължи да се храни. Сам присви очи.
— Да не си трафикант на банани? — попита тя. — Още не си ме попитал с какво се занимавам аз.
— Досетих се, че учиш.
— В Университета на щат Уисконсин в Медисън.
— Където, не се и съмнявам, следваш изкуствознание, изучаваш историята на феминизма и вероятно правиш фигури от бронз. Освен това може би работиш келнерка в някое кафене, за да си покриваш наема.
Тя остави вилицата; беше издула ноздри и бе разширила очи.
— Откъде знаеш?
— Моля? А сега ти кажи: не, всъщност следвам романска филология и орнитология.
— Значи твърдиш, че просто си налучкал?
— Какво съм налучкал?
Тя впи в него тъмните си очи.
— Много странен тип си, господин… Не знам как се казваш.
— Викат ми Шадоу — отговори той.
Тя изкриви уста, сякаш е вкусила нещо, което не й харесва. Спря да говори, наведе глава и си дояде лазанята.
— Знаеш ли защо се казва Египет? — попита Шадоу, след като Сам се нахрани.
— Там, където е Кайро ли? Да. Намира се в делтата на река Охайо и на Мисисипи. Като Кайро в Египет, в делтата на Нил.
— Логично е.
Тя се облегна на стола, поръча си кафе и шоколадова паста и прокара ръка през черната си коса.
— Женен ли си, господин Шадоу? — И после, когато той се поколеба: — Леле! Пак зададох неудобен въпрос, нали?
— Погребаха я в четвъртък — обясни той, като подбираше внимателно думите. — Загина в автомобилна катастрофа.
— О! Господи. Божичко. Съжалявам.
— И аз.
Неловко мълчание.
— По-голямата ми сестра изгуби детето си, моя племенник де, в края на миналата година. Тежко е.
— Да. Тежко е. От какво е починал?
Сам отпи от кафето.
— Не знаем. Всъщност дори не знаем дали е мъртъв. Просто изчезна. А беше само на тринайсет години. В средата на миналата зима. Сестра ми беше сломена.
— Имаше ли някакви улики? — Каза го като ченге по телевизията. Опита отново. — Имаше ли заподозрени?
Прозвуча още по-зле.
— Да, онзи боклук, зет ми, баща му де. Бяха го лишили от родителски права. Такъв боклук е, че като нищо е могъл да го отвлече. И сигурно го е направил. Но това е малко градче в горите на север. Много красиво, прекрасно градче, хората там дори не си заключват вратите. — Тя въздъхна и поклати глава. Обви длани около чашата с кафето. — Сигурен ли си, че в жилите ти няма индианска кръв?
— Поне аз не знам да има. Възможно е. Не знам много за баща си. Но майка ми вероятно щеше да ми каже, ако е бил от коренното население. Може би.
Отново изкривената уста. Сам изяде едва половината от шоколадовата паста и я остави: парчето бе почти колкото половината й глава. Тя побутна чинията през масата към Шадоу.
— Искаш ли?
Той се усмихна и каза:
— Естествено.
И я изяде.
Келнерката им донесе сметката и Шадоу плати.
— Благодаря — каза момичето.
Застудяваше. Колата се задави два пъти и чак тогава запали. Шадоу излезе на пътя и продължи на юг.
— Чела ли си нещо от един човек на име Херодот? — попита той.
— Божичко! Какво?
— Херодот. Чела ли си неговата „История“?
— Знаеш ли — каза Сам замечтано. — Не разбирам. Не разбирам как говориш, думите, които употребяваш, нищо. Уж си някакъв едър недодялан тип, а след миг ми четеш мислите, после пък ме питаш за Херодот. И така — не. Не съм чела Херодот. Чувала съм за него. Сигурно по телевизията. Не беше ли онзи, когото наричат баща на лъжите?
— Мислех, че баща на лъжите е Дяволът.
— Да, той също. Но когато говореха за Херодот, казаха, че е имало грамадни мравки и грифони, които пазели златните мини, и как той си ги бил съчинил.
— Според мен не си е съчинил нищо. Предавал е разказите на други. Ето, написал е тази история. А тя е много добра. Купища странни дребни подробности, например ти знаеш ли, че навремето в Египет, ако е умирала някоя изключително красива девойка или съпруга на владетел, цели три дни не са я носели да я балсамират? Първо са оставяли тялото да се разложи от горещината.
— Защо? О, чакай. Струва ми се, че знам защо. О, отвратително е!
— Освен това там има битки, най-различни нормални неща. Има ги и боговете. Някакъв хуква да съобщи какъв е изходът от сражението, тича и тича, и най-неочаквано вижда на една поляна Пан85. И Пан му казва: „Така и така, предай им да ми вдигнат на това място храм“. Човекът отвръща — добре, ще им предам, и продължава нататък. Съобщава новината за битката, после добавя: „А, да, между другото Пан иска да му построите храм“. Всичко си е съвсем реалистично.
— Значи има разкази с богове в тях. Какво искаш да кажеш? Че тези хора са получавали халюцинации ли?
— Не — отговори Шадоу. — За друго става въпрос.
Сам загриза един от ноктите си.
— Веднъж четох една книга за мозъка — рече тя. — Беше на съквартирантката ми и тя непрекъснато я размахваше. В нея пишеше неща от сорта, че преди пет хиляди години полукълбата на мозъка са се слели, а преди това хората са мислели, че когато дясното полукълбо на мозъка казва нещо, това е гласът на някой бог, който им заръчва какво да правят. Това си е просто мозък.
— Моята теория ми харесва повече — каза Шадоу.
— И каква е твоята теория?
— Че по онова време се е случвало хората да срещат богове.
— О. — Мълчание: само дрънченето на колата, тътенът на двигателя, ръмженето на заглушителя, което не звучеше здравословно. После: — Да не би да мислиш, че те още са там?
— Къде?
— В Гърция. В Египет. По островите. На такива места. Нима мислиш, че ако вървиш по местата, където са вървели и тези хора, ще видиш боговете?
— Може би. Но според мен хората не разбират какво точно са видели.
— Обзалагам се, че е като с извънземните — отбеляза Сам. — Сега хората виждат извънземни. А по онова време са виждали богове. Може би извънземните идват от дясното полукълбо на мозъка.
— Съмнявам се боговете да са давали някога ректални проби — каза Шадоу. — И самите те не са
