осакатявали добитъка. Карали са хората да го правят вместо тях.
Сам прихна. Няколко минути пътуваха в мълчание, после тя каза:
— Ей, това ми напомни за любимия ми разказ за богове от „Сравнителни религии“. Искаш ли да го чуеш?
— Естествено — отговори Шадоу.
— Добре тогава. За Один е. Северния бог. Нали се сещаш? Един цар на викингите плавал с викингски кораб — очевидно е било по времето на викингите, — но все не излизал вятър, затова той обещал, че в чест на Один ще принесе в жертва един от мъжете си, ако Один им прати вятър, който да ги отведе на сушата. Речено-сторено. Излязъл вятър, те стигнали сушата. А там хвърлили жребий кой да бъде жертван — паднало се на самия цар. Той се натъжил, но хората му решили, че могат да го обесят наужким, така че и косъм да не падне от главата му. Взели телешки черва, направили примка и я надянали хлабаво около врата на царя, другия край привързали на тънка вейка, а вместо копие взели тръстикова пръчка, с която го боцнали и казали: „Е, сега си обесен“… или беше „увесен“… все едно, та казали: „Сега си принесен в жертва в чест на Один“.
На пътя имаше завой: поредният град (нас. 300 души) с финалист за състезанията по бързо пързаляне с кънки до дванай-сетгодишна възраст и с два огромни погребални дома от двете страни на улицата и Шадоу се запита колко погребални дома трябват, ако в града живеят само триста души?…
— И така. Още изрекли, не изрекли името на Один, и тръстиката се превърнала в копие, което пронизало царя в ребрата, телешките черва станали яко въже, вейката се преобразила в дебел клон, дървото се изтеглило нагоре, а земята се смъкнала надолу и царят увиснал и издъхнал с рана в ребрата и с почерняло лице. Край на разказа. Белите имат много гадни богове, господин Шадоу.
— Да — съгласи се той. — Ти не си ли бяла?
— Аз съм от племето чероки — отвърна момичето.
— Изцяло ли?
— Не. Само наполовина. Мама е бяла. Баща ми е чистокръвен индианец от резерват. Дошъл по тия места, оженил се за мама и съм се родила аз, после, след като се разделили, се върнал в Оклахома.
— Върнал се е в резервата?
— Не. Взел пари назаем и отворил закусвалня за дюнери. Справя се добре. Но не ме харесва. Разправя, че съм била нечистокръвна.
— Съжалявам.
— Баща ми е гадняр. Аз се гордея с индианската си кръв. С нея по-лесно си плащам таксата за следването. Някой ден сигурно и по-лесно ще си намеря работа, ако не успея да пробия с бронзовите фигури.
— И това става — съгласи се Шадоу.
Спря в Ел Пасо (нас. 2500 души), щата Илинойс, за да остави Сам пред запусната къща в покрайнините. В предния двор имаше макет на елен, сложен в телена рамка и окичен със све-тещи гирлянди.
— Ще влезеш ли? — попита тя. — Леля ще те почерпи кафе.
— Не — отказа Шадоу. — Бързам.
Сам му се усмихна, изведнъж — за пръв път — му се стори уязвима. Потупа го по ръката.
— Може и да си си объркал живота, господине. Но си върхът.
— Според мен това е определението за човешкия жребии — отвърна Шадоу. — Благодаря за компанията.
— Няма защо — рече момичето. — Ако по пътя за Кайро видиш богове, непременно да ги поздравиш от мен.
Слезе от колата и тръгна към вратата на къщата. Натисна звънеца и продължи да стои, без да се обръща. Шадоу изчака вратата да се отвори и Сам да влезе на сигурно вътре, после натисна педала на газта и се отправи обратно към магистралата. Мина през Нормъл, Блумингтън и Лондейл.
В единайсет вечерта започна да трепери. Тъкмо навлизаше в Мидълтаун. Реши, че трябва да поспи или просто да не шофира повече, спря пред „Найтс Ин“, плати предварително трийсет и пет долара в брой за стая на партера и влезе в банята. Насред покрития с фаяансови плочки под по гръб лежеше тъжна хлебарка. Шадоу взе една кърпа и избърса ваната, после пусна водата. Съблече се в стаята и остави дрехите на леглото. Тъмните отоци по тялото му личаха ясно. Седна във ваната и загледа как цветът на водата се променя. После, както беше гол, си изпра в мивката чорапите, гащите и тениската, изстиска ги и ги просна на въжето, опънато над ваната. Остави хлебарката там, където си беше — от уважение към мъртвите. Легна си. Запита се дали да не пусне някой порнофилм, но трябваше да пъхне в устройството за плащане до телефона кредитна карта, което си беше прекалено опасно. А и не беше убеден, че ще се почувства по-добре, ако гледа как други правят секс, а той — не. Пусна телевизора, да му прави компания, и натисна три пъти бутона „Сън“ върху дистанционното устройство, така че приемникът да се изключи сам след четирийсет и пет минути. Беше дванайсет без петнайсет.
Картината беше по мотелски размазана, цветовете плаваха по екрана. Шадоу започна да превключва от едно късно шоу на друго из телевизионния пущинак; все не можеше да се съсредоточи. Някой демонстрираше нещо, което правеше нещо в кухнята, заменяше десетина други домакински уреда, каквито Шадоу не притежаваше.
Шадоу не беше гледал сериала от години, но имаше нещо успокояващо в черно-белия свят от 1965 година, показан в епизода, затова той остави дистанционното на леглото до себе си и изключи нощната лампа. Загледа сериала и макар очите му да се затваряха, забеляза, че нещо не е наред. Не беше гледал много епизоди от „Шоуто на Дик Ван Дайк“, затова не се учуди, че не помни да е гледал и този. Онова, което му се стори странно, беше тонът.
Всички главни герои бяха притеснени, че Роб се е пропил. Отсъстваше от работа. Те ходеха у тях, а той се заключваше в банята и трябваше да го убеждават да излезе. Едвам се държеше на крака, но пак си беше забавен. Приятелите му, изпълнявани от Мори Амстърдам и Роуз Мари, си тръгнаха, след като изпълниха няколко доста добри гегове. После, когато жената на Роб отиде да го вразумява, той я удари с все сила по лицето. Жената седна на пода и се разплака, но не с онзи прочут вой на Мери Тейлър Мур, а с тихи безпомощни хлипове, като обхвана с ръце тялото си и започна да нарежда тихо: „Не ме удряй, моля те, ще направя каквото кажеш, само не ме удряй повече“.
— Това пък какво е, да го вземат мътните? — възкликна на глас Шадоу.
Картината се разми на фосфорни точки. После, когато се оправи, „Шоуто на Дик Ван Дайк“ по някакъв необясним начин се бе превърнало в „Аз обичам Луси“88. Луси се опитваше да убеди Рики да й позволи да смени стария хладилен шкаф с нов хладилник. Когато обаче той си тръгна, Луси отиде при канапе-то, седна, кръстоса крака, отпусна ръце в скута си и загледа търпеливо в черно-бяло през годините.
— Шадоу! — възкликна тя. — Трябва да поговорим.
Той не каза нищо. Луси отвори дамската си чанта, извади цигара и я запали със скъпа сребърна запалка, която после прибра.
— На теб говоря — натърти тя. — Е, и?
— Това е налудничаво — отбеляза Шадоу.
— Все едно останалият ти живот е много нормален. На друг ги разправяй тия.
— Дори да е така. Това, че Лусил Бол89 ми говори от телевизора е с няколко степени по-странно, отколкото всичко, случвало ми се досега — заяви Шадоу.
— Не Лусил Бол. А Луси Рикардо. И знаеш ли, аз дори не съм тя. При тези обстоятелства така е по- лесно. И нищо повече.
Жената се намести притеснена на канапето.
— Коя си? — попита Шадоу.
— Добре де — каза тя. — Уместен въпрос. Аз съм тази тъпа кутия. Телевизорът. Аз съм всевиждащото
