Салим е дошъл в десет и половина сутринта, половин час преди уговорената среща. Сега седи зачервен, трепери и се пита дали не е вдигнал температура. Времето се влачи наистина бавно.
Салим си гледа часовника. След това кашля.
Жената зад бюрото го пронизва със злобен поглед и казва:
— Да?
— Вече е единайсет и трийсет и пет — обяснява Салим.
Жената гледа часовника върху стената и заявява:
— Да.
— Срещата ми беше за единайсет — усмихва се Салим с надеждата да я умилостиви.
— Господин Бландинг знае, че сте тук — отвръща тя с укор.
Салим взима от масата стар брой на „Ню Йорк Поуст“. Говори английски по-добре, отколкото чете, и дълго умува върху статиите като човек, който решава кръстословица. Чака — възпълен младеж с очите на набито пале, който мести поглед от ръчния си часовник към вестника и после към часовника върху стената.
В дванайсет и половина от вътрешния кабинет излизат няколко мъже. Говорят високо, дърдорят си на американски. Единият, едър шкембест мъж, е захапал пура — незапалена. Докато излиза, хвърля поглед на Салим. Казва на жената зад бюрото да опитала със сока на един лимон и с цинк, защото сестра му се кълняла в цинка и във витамин С. Тя му обещава, че ще го направи, и му подава няколко плика. Мъжът ги прибира в джоба си и заедно с другите излиза в коридора. Смехът им заглъхва надолу по стълбището.
Един часът е. Жената зад бюрото издърпва едно чекмедже и взима плик от амбалажна хартия, от който вади няколко сандвича, ябълка и „Милки Уей“, както и пластмасова бутилчица с прясно изстискан сок от портокал.
— Извинявайте — подхваща Салим, — дали не можете да се обадите на господин Бландинг, за да му кажете, че го чакам?
Жената го поглежда така, сякаш е изненадана, че още е тук, и не седят от цели два часа и половина на метър-два един от друг.
— Той е на обяд — обяснява тя.
Дълбоко в себе си Салим знае, сигурен е, че Бландинг е мъжът с незапалената пура.
— Кога ще се върне?
Жената свива рамене и отхапва от сандвича.
— Зает е до края на деня, има срещи — обяснява му.
— А когато се върне, ще ме приеме ли? — пита Салим.
Тя свива рамене и се секне.
Салим е гладен, все по-гладен, разстроен и безсилен. В три часа жената го поглежда и казва:
— Той няма да дойде.
— Моля?
— Господин Бандинг. Днес няма да дойде пак.
— Мога ли да си запиша среща за утре?
Жената си бърше носа.
— Трябва да се обадите. Срещи се уреждат само по телефона.
— Ясно — казва Салим. После се усмихва: преди да тръгне от Маскат, Фуад все му е повтарял, че в Америка търговецът си е като гол без усмивка. — Утре ще ви се обадя по телефона.
Взима куфарчето с мострите, слиза по многото стъпала и отива на улицата, където вледеняващият дъжд се превръща в суграшица. Салим си мисли за дългия път до хотела на Четирийсет и шеста улица, който трябва да извърви пешком в студа, и за тежкото куфарче, после застава в края на тротоара и маха на всяко такси, което се приближава, независимо дали отгоре свети, че е свободно, или не, и всяко такси го подминава. Едно дори набира още по-голяма скорост, гумата му хлътва в дупка в улицата и опръсква панталоните и палтото на Салим с вледеняваща мътна вода. За миг му минава през ума да се хвърли пред някой от тези профучаващи автомобили, после си дава сметка, че зет му ще се притесни повече за съдбата на куфарчето с мострите, отколкото за самия Салим, и няма да се натъжи никой освен любимата му сестра, жената на Фуад (защото той открай време е бил донякъде в тежест на баща си и майка си, а романтичните му срещи са били по необходимост кратки и относително анонимни), освен това се съмнява, че някоя от колите се движи достатъчно бързо, за да му отнеме живота. Към него се приближава очукано такси и Салим се качва, признателен, че то е прекъснало мислите му.
Задната седалка е залепена със сиво тиксо, полуотворената плексигласова преграда е покрита с предупреждения да не пуши и с тарифата до различните летища. Записаният глас на някаква знаменитост, която Салим чува за пръв път, му казва да не забравя да си сложи предпазния колан.
— Хотел „Парамаунт“, ако обичате — казва Салим.
Таксиметровият шофьор изсумтява и след като се отдалечава от тротоара, се слива с движението. Брадясал е, облечен е в дебел прашен пуловер и носи черни пластмасови очила. Времето е сиво, спуска се нощ: Салим се пита дали човекът има някакво заболяване на очите. Чистачките размазват уличния пейзаж и той заедно със светлините се превръща в сиво петно. Изневиделица пред тях излиза камион и таксиметровият шофьор изръсва ругатня, в която се казва нещо за брадата на пророка.
Салим се вторачва в името над апарата, но не успява да го разчете.
— Откога караш такси, приятелю? — пита той мъжа на неговия език.
— От десет години — отвръща шофьорът на същия език. — Откъде си?
— От Маскат — уточнява Салим. — В Оман.
— А, Оман. Ходил съм в Оман. Отдавна. Чувал ли си за град Убар? — пита таксиметровият шофьор.
— Всъщност да — отговаря Салим. — Изгубеният град с колоните. Преди петдесет години, и аз не помня преди колко, го откриха в пустинята. Да не си участвал в експедицията, която е правила археологическите разкопки?
— Нещо такова. Бил е хубав град — споделя таксиметровият шофьор. — Повечето нощи там на лагер са живели по три, може би по четири хиляди души: всеки, поел на път, е спирал да почине в Убар, свирела е музика, виното се е леело като вода, водата също се е леела и градът е съществувал точно благодаре-ние на това.
— Чувал съм — потвърждава Салим. — И е загинал преди колко, преди хиляда? Преди две хиляди години?
Таксиметровият шофьор не казва нищо. Спрели са на червен светофар. Светофарът светва в зелено, но шофьорът не се помръдва, въпреки че зад тях тутакси гръмва нестроен хор от клаксони. Салим се пресяга плахо през пролуката в плек-сигласа и докосва мъжа по рамото. Той отмята рязко глава, сепва се, натиска педала за газта и изфучава през кръстовището.
— Мамка му — казва на английски.
— Сигурно си много уморен, приятелю — казва Салим.
— Карам го това забравено от Аллаха такси вече трийсет часа — обяснява мъжът. — Прекалено много е. Преди това съм спал пет часа, а още по-преди пак карах четиринайсет часа. По Коледа таксиметровите шофьори не достигат.
— Дано си изкарал добри пари — казва Салим. Шофьорът въздъхва.
— Не печеля много. Сутринта откарах един от Петдесет и първа улица до летище „Нюарк“. Когато пристигнахме, той хукна към летището и не успях да го открия. Така ми изгоряха петдесет долара и се наложи сам да покривам разноските по връщането.
Салим кима.
— А на мен ми се наложи цял ден да чакам един, който отказа да ме приеме. Зет ми ме мрази. В Америка съм от една седмица, а не съм направил нищо, само харча пари. Не продавам нищо.
— Какво продаваш?
— Боклуци — отговаря Салим. — Безполезни дрънкулки, джунджурии и сувенири. Ужасни долнопробни боклуци, евтини и грозни.
Таксиметровият шофьор завърта волана надясно, заобикаля рязко нещо, продължава нататък. Салим недоумява как вижда с тези тъмни слънчеви очила в дъжда и нощта.
— Опитваш се да продаваш боклуци значи.
