— Да — потвърждава Салим, радостен и ужасен, че е изрекъл истината за мострите на зет си.
— И не ти ги купуват?
— Да.
— Странно. Ако погледнеш магазините тук, не продават друго освен боклуци.
Салим се усмихва притеснено.
Улицата отпред е препречена от камион: застаналото пред него ченге с почервеняло лице ръкомаха, крещи и сочи най-близката пряка.
— Ще минем по Осмо авеню и ще излезем оттам в центъра — обяснява таксиметровият шофьор.
Завиват в улицата, където движението е замряло напълно. Чува се какофония от клаксони, но колите не помръдват.
Шофьорът клима на седалката. Брадичката му се приближава към гърдите веднъж, втори, трети път. После мъжът започва да похърква тихо. Салим се пресяга да го събуди с надеждата, че постъпва правилно. Докато го разтърсва за рамото, без да иска, го докосва по лицето и събаря очилата му.
Таксиметровият шофьор отваря очи, протяга ръка и пак си слага черните пластмасови очила, но вече е твърде късно. Салим е видял очите му.
Автомобилът пъпли през дъжда. Числата върху брояча растат.
— Ще ме убиеш ли? — пита Салим.
Таксиметровият шофьор е стиснал устни. Салим наблюдава лицето му в огледалото за обратно виждане.
— Не — казва много тихо шофьорът.
Колата спира отново. Дъждът трополи по покрива.
Салим започва да говори:
— Баба ми се кълнеше, че късно една вечер в края на пустинята е видяла ифрит94 или може би марид95. Казахме й, че вероятно е било само пясъчна буря, лек вятър, тя обаче отсече: не, била видяла лицето му и очите му били като твоите — огнени пламъци.
Шофьорът се усмихва, но очите му са скрити зад черните пластмасови очила и Салим не може да каже дали в тази усмивка има някаква развеселеност.
— Бабите също идват тук — казва той.
— Много ли джинове96 има в Ню Йорк? — пита Салим.
— Не. Не сме много.
— Има ангели, има и човеци, които Аллах е сътворил от кал, има и огнени хора, джинове — отсъжда Салим.
— Хората не знаят нищо за моя народ тук — заявява шофьорът. — Смятат, че изпълняваме желания. Ако можех да изпълнявам желания, смяташ ли, че щях да карам такси?
— Не знам.
Таксиметровият шофьор се е навъсил. Докато говори, Салим гледа в огледалото за обратно виждане лицето му, наблюдава тъмните му устни.
— Вярват, че изпълняваме желания. Защо вярват в това? Спя в смрадлива стая в Бруклин. Возя с това такси всеки смрадлив тип, който има пари да си плати, а понякога и няма. Карам ги, докъдето отиват, и понякога те ми дават бакшиш. Понякога ми плащат. — Долната му устна затрепери. Ифритът изглеждаше много ядосан. — Веднъж един се изсра направо на задната седалка. Трябваше да почистя, преди да върна таксито. Може ли такова безобразие? Трябваше да изчистя от седалката гадното му лайно. На какво прилича това?
Салим слага ръка върху рамото на ифрита, потупва го. Усеща през вълнения пуловер плът. Ифритът вдига ръка от волана, отпуска я за миг върху ръката на Салим.
Тогава Салим се сеща за пустинята: червени пясъци, извили се на вихрушка в мислите му, а алената коприна на палатките, с които е заобиколен изгубеният град Убар, плющи и се издува в ума му.
Подкарват по Осмо авеню.
— Старите вярват. Не пикаят в дупки, защото Пророкът им е казал, че джиновете живеят по дупките. Знаят, че ангелите хвърлят по нас пламтящи звезди, ако се опитваме да подслушваме разговорите им. Но ако старите дойдат в тази страна, дори за тях ние оставаме много, много далече. Там не ми се налагаше да карам такси.
— Съжалявам — казва Салим.
— Лоши времена настанаха — отвръща шофьорът. — Задава се буря. Плаши ме. Бих дал всичко, за да се махна оттук.
Докато пътуват към хотела, не казват нищо повече.
Когато слиза от таксито, Салим дава на ифрита банкнота от двайсет долара и му казва да задържи рестото. После във внезапен пристъп на смелост му съобщава номера на стаята. Таксиметровият шофьор не отвръща нищо. Някаква млада жена се качва тромаво отзад в таксито и то пак потегля в студа и дъжда.
Шест вечерта. Салим още не е написал факса до зет си. Излиза в дъжда, купува си вечерния кебап и пържени картофи. Минала е само една седмица, но той усеща, че в тази държава — Ню Йорк — става по- тежък, по-закръглен и отпуснат.
Когато се връща в хотела, с изненада забелязва, че таксиметровият шофьор стои с ръце в джобовете във фоайето. Разглежда черно-белите пощенски картички върху поставката. Щом вижда Салим, се усмихва смутено.
— Обадих се в стаята — обяснява той, — но никой не вдига. Затова реших да почакам.
Салим също се усмихва, докосва го по ръката и казва:
— Ето ме.
Влизат заедно в асансьора, осветен със слаба зелена светлина, качват се, хванати за ръце, на петия етаж. Ифритът пита дали може да ползва банята.
— Много съм мръсен — обяснява той.
Салим кима. Сяда на леглото, което запълва почти изцяло тясната бяла стаичка, и слуша шуртенето на пуснатия душ. Сваля си обувките и чорапите, после и дрехите.
Таксиметровият шофьор излиза мокър от банята, с хавлиена кърпа, стегната около кръста. Не носи тъмните очила и в сумрачната стая очите му горят с ален пламък.
Салим примигва, за да спре сълзите си.
— Жалко, че не можеш да видиш онова, което виждам аз — казва той.
— Не изпълнявам желания — проронва ифритът, пуска хавлиената кърпа и бута Салим леко, но неустоимо на леглото.
Минава час и повече, докато ифритът свършва с тласъци и търкане в устата на Салим. През това време Салим вече е свършил два пъти. Семенната течност на джина има странен огнен вкус и изгаря гърлото му.
Салим отива в банята и си измива устата. Когато се връща в стаята, таксиметровият шофьор вече е заспал в бялото му легло и похърква кротко. Салим ляга, сгушва се до ифрита и си представя пустинята върху кожата си.
Докато се унася, се сеща, че още не е пуснал на Фуад факса, и изпитва угризения. Дълбоко в себе си се чувства празен и сам: пресяга се, слага ръка върху набъбналия член на ифрита и успокоен, заспива.
Посред нощ двамата се будят, доближават се един до друг и отново се любят. По едно време Салим забелязва, че плаче, а ифритът пие сълзите му с пламтящи устни.
— Как се казваш? — пита Салим таксиметровия шофьор.
— Върху разрешителното за таксито има име, но то не е мое — отговаря ифритът.
По-късно Салим няма да си спомня кога е свършило любенето и кога са започнали сънищата.
Буди се, студеното слънце пропълзява в стаята и той е сам.
Установява, че е изчезнало и куфарчето с мострите, изчезнали са всички бутилчици и пръстени, и медни фенерчета сувенири заедно с куфара му, портфейла, паспорта и самолетните билети за Оман.
Вижда дънките си, тениската и вълнения пуловер с цвят на прах, метнати на пода. Под тях открива шофьорска книжка, издадена на името на Ибрахим бин Ирем97,
