— Ако си управител на погребален дом, никога не питаш как е някой със здравето. Ще си мислят, че може би си търсил клиенти — обясни тихо господин Ибис. — Да проверим ли дали стаята ви е готова?
От устата им в нощния въздух излизаше пара. По витрините на магазините, покрай които минаваха, мигаха коледни светлинки.
— Много мило, че ме подслонявате — каза Шадоу. — Признателен съм ви.
— Задължени сме на вашия работодател. Пък и Господ ми е свидетел, стаята е свободна. Къщата е стара и голяма. Били сме и повече. Не само тримата. Няма да пречите.
— Имате ли представа докога трябва да остана при вас?
Господин Ибис поклати глава.
— Той не спомена. Но ще се радваме да останете, можем да ви намерим и работа. Ако не сте гнуслив. И се отнасяте с уважение към мъртвите.
— И така, какво правите тук, в Кайро? — попита Шадоу. — Само заради името ли сте дошли?
— Не. Изобщо не е заради името. Всъщност областта се казва така заради нас, макар че малцина го знаят. Преди години тук е имало фактория.
— Във времето на първите заселници ли?
— Може да се каже и така — отговори господин Ибис. —
Шадоу спря насред улицата и го погледна вторачено.
— Нима твърдите, че преди пет хилядолетия древните египтяни са идвали тук да търгуват?
Господин Ибис не каза нищо, но се засмя. После рече:
— Преди три хиляди петстотин и трийсет години. Приблизително.
— Добре, ще ви повярвам — каза Шадоу. — С какво са търгували?
— С малко неща — отвърна господин Ибис. — С кожи. С някои храни. С мед от рудниците, които се намират в горния край на днешния Мичигански полуостров. Общо взето са били разочаровани. Не си е струвало усилията. Задържали са се тук достатъчно дълго, вярвали са в нас, принасяли са жертви в наша прослава, неколцина от търговците са умрели и са били погребани тук, оставяйки ни след себе си. — Той спря внезапно на тротоара и се извърна бавно с протегнати ръце. — От десет и повече хилядолетия тази страна е нещо като кръстопът. Ще кажете, а Колумб?
— Наистина — отвърна Шадоу. — А Колумб?
— Колумб е направил онова, което хората са правели от хилядолетия. Какво толкова, като е стигнал до Америка? От време на време пиша разкази за това.
Тръгнаха отново.
— По действителни случаи ли?
— В известна степен — да. Ако искате, ще ви дам да прочетете един-два. Всичко е ясно, който има очи, ще види. Лично на мен — говоря ви като човек, който е абониран за „Сайънтифик Америкън“, — ми е много мъчно за учените: те често откриват поредния объркващ череп, нещо, което не пасва на теорията, или намират изображения и предмети, които ги хвърлят в смут — тогава говорят за странности, а не за невъзможното, и точно заради това ми е мъчно за тях, защото, ако нещо стане невъзможно, то отпада напълно от вярата, независимо дали е вярно, или не. В смисъл че се появява череп, от който се вижда, че преди девет хилядолетия в Америка е имало хора от айну, племе, населявало Япония. Или друг череп, доказващ, че преди две хиляди години в Калифорния е имало полинезийци. И всички учени мърморят и си блъскат главата кой на кого е потомък, а подминават най-важното. Един Бог знае какво ще се случи, ако накрая открият тунелите на времето, прокопани от хопите106. Ще видите, това ще преобърне доста неща. Питате ме дали ирландците са дошли в Америка през средновековието. Разбира се, както и уелсците и викингите, докато африканците от западното крайбрежие, по-късно наречено Робски бряг или Бряг на слоновата кост, са търгували с Южна Америка, а китайците са посетили един-два пъти Орегон — наричали са го Фу Сан. Преди хиляда и двеста години баските основали в Нюфаундланд свое тайно свещено рибарско селище. Сега, предполагам, ще кажете: но, господин Ибис, това са били първобитни хора, те не са имали радиовръзка, витамини на хапчета и свръхзвукови самолети.
Шадоу не каза нищо — не бе и възнамерявал, — но усети, че го очакват от него, затова рече:
— Е, не са ли били първобитни?
Под краката им пукаха последните мъртви есенни листа, спаружени от зимата.
— Погрешна е представата, че в дните преди Колумб хората не са пътували надалеч. Нова Зеландия, Таити и безброй тихоокеански острови са били населявани от хора с лодки, от чиито мореплавателски умения Колумб е щял да се засрами, а богатството на Африка е идвало от търговията, макар че тя е била главно с Изтока, с Индия и Китай. Моят народ, хората от Нил, ние отдавна сме разбрали, че можеш да обиколиш с тръстикова лодка света, стига да имаш търпение и достатъчно делви със сладка вода. Виждате ли, едно време най-сложното в пътуването до Америка е било, че тя се е намирала далеч и тук не е имало много неща, с които хората са искали да търгуват.
Бяха стигнали при голяма къща, която беше построена в стил, наричан „Кралица Ана“. Шадоу се запита коя ли е тази кралица Ана и защо е обичала толкова много къщите в стил „Семейство Адамс“. Това беше единствената сграда наоколо, чиито прозорци не бяха заковани с дъски. Шадоу и господин Ибис влязоха през портичката и заобиколиха отзад.
През голямата двойна врата, която господин Ибис отключи с ключ от връзката си, влязоха в просторно неотоплено помещение, където имаше двама души: много висок мургав мъж, който държеше голям скалпел, и мъртво момиче, което още не бе навършило и двайсет и което лежеше на дълга фаянсова маса, наподобяваща нещо средно между мивка и тезгях.
Над трупа, върху коркова дъска на стената бяха закачени няколко снимки на мъртвото момиче. На едната от тях, явно правена в гимназията, се виждаше само усмихнатото й лице. На друга мъртвата стоеше заедно с още три момичета, облечени май като за абитуриентски бал: черната й коса беше вдигната на висок сложен кок. Сега, на студената маса — и тя студена, — косата беше пусната, падаше около раменете и се беше сплъстила от спечената кръв.
— Това е моят съдружник, господин Чакал — представи го Ибис.
— Вече се познаваме — каза Чакал. — Извинявайте, но няма да се ръкувам.
Шадоу погледна момичето върху масата и попита:
— Какво й се е случило?
— Не си е подбирала добре гаджетата — обясни Чакал.
— Това невинаги е смъртоносно — намеси се с въздишка господин Ибис. — Но този път е било. Момчето било пияно, носело нож, момичето му казало, че май е бременно. Момчето не повярвало, че детето е от него.
— Намушкана е… — каза господин Чакал и започна да брои. — Чу се пукане, понеже той натисна с крак електрически ключ и включи с него малкия диктофон на съседната маса. — Пет пъти. В предната част на гръдния кош има три прорезни рани. Първата е между четвъртото и петото ребро, в медиалната част на лявата гърда, дълга е два запетая два сантиметра, втората и третата се застъпват и са нанесени под петото ребро и лявата гърда, дълги са три сантиметра. Има и рана с дължина два сантиметра горе на гърдите, под второто ребро, и още една, дълга пет сантиметра и дълбока най-много един запетая шест сантиметра отпред в средата, в левия делтоид, нанесена е със замах. Всички рани по гърдите са дълбоки. Не се забелезват други външни наранявания.
Той вдигна крак от електрическия ключ на пода. Шадоу забеляза, че над масата за балсамиране виси микрофонче.
— Значи вие сте и съдебният лекар? — попита той.
— Тук съдебният лекар е политическо назначение — обясни Ибис. — Работата на съдружника ми е да подготвя мъртвеца за онзи свят. Ако мъртвецът не прати него на онзи свят, Чакал издава смъртния акт. Той е това, което наричаме просектор. Подчинен е на главния окръжен съдебен лекар. Прави аутопсии и взима проби за изследвания. Вече е снимал раните на момичето.
Чакал не им обръщаше внимание. Взе един голям скалпел и направи дълбок разрез във формата на дълго „Y“: двата му края започваха от ключиците, сливаха се при гръдната кост и продължаваха до срамната. После взе нещо като хромиран флекс с диск, широк колкото медальон. Включи я и започна да
