разрешително за таксиметрови превози на същото име и връзка ключове с адрес, който е написан на английски върху листче, прикачено към тях. Мъжът на снимките на книжката и разрешителното прилича много на Салим, но не прилича и на ифрита.
Телефонът звъни: обаждат се от рецепцията, за да напомнят, че Салим вече е напуснал хотела и гостът му също трябва да си тръгне скоро, за да почистят стаята и да я приготвят за следващия клиент.
— Не изпълнявам желания — казва Салим и усеща как думите се образуват сами в устата му. Докато се облича, се чувства странно замаян.
Ню Йорк е много лесен: авенютата са от север на юг, улиците — от запад на изток. „Колко ли трудно може да бъде?“, пита се той.
Мята ключовете във въздуха и ги улавя. После си слага черните пластмасови очила, които е намерил в един от джобовете, и излиза от хотелската стая, за да отиде да потърси таксито си.
Глава 8
Рече ми: мъртвите имат души, но когато го попитах
как така, мислех, че мъртвите са души,
той наруши транса ми. Не се ли усъмнявате,
че има нещо, което мъртвите затаяват?
Да, има нещо, което мъртвите не казват.
Докато вечеряха, Шадоу научи, че в един погребален дом седмицата преди Коледа често е спокойна. Седяха в малък ресторант на две преки от погребалния дом на Ибис и Чакал. Храната на Шадоу се състоеше от богата закуска, която би трябвало да утоли глада чак до края на деня и която вървеше с царевична питка, а господин Ибис си боцваше по малко, сякаш кълве птица, от кафеената торта. Господин Ибис му го обясни:
— Който е на смъртен одър, не се предава, за да изкара още една последна Коледа — рече той — и дори да посрещне Нова година, докато другите, онези, за които радостта и празникът на хората ще бъдат прекалено болезнени, те още не са бутнати от ръба от последното изпълнение на „Животът е прекрасен“, не са се натъкнали на последната сламка, или по-скоро, на последната
Докато го казваше, издаде тих звук, нещо между смях и сумтене, от което се подразбра, че е изрекъл думи, които са добре премислени и са му особено любими.
„Ибис и Чакал“ беше малък погребален дом, семейна собственост, един от последните наистина самостоятелни погребални домове в околността, или поне така твърдеше господин Ибис.
— Повечето търговци и предприемачи държат на марката, утвърдена в цялата страна — рече той.
Говореше с обяснения: с внимателни съсредоточени наставления и покрай това Шадоу се сети за един университетски преподавател, който идваше да спортува във фитнесцентър „Фермата за мускули“ и който не умееше да говори, умееше само да изнася лекции, да разяснява, да тълкува. Няколко минути след запознанството си с господин Ибис Шадоу се досети, че директорът на погребалния дом очаква от него да казва възможно най-малко.
— Според мен това е така, защото хората предпочитат да знаят предварително какво ще получат. Оттам и „Макдоналдс“, „Уол-Март“100, Ф. У. Уълуърт101 (лека му пръст): търговски вериги, поддържани и наложени в цялата страна. Където и да отидеш, ще получиш същото с малки местни отклонения. Но при погребалните домове нещата са по необходимост различни. Хората искат да знаят, че ще бъдат обслужени лично от човек, който работи само в този малък град и който има призвание. Във време на тежка загуба искат да им бъде оказано лично внимание — на тях и на онези, които обичат. Държат да са сигурни, че мъката им се случва на местно, а не на национално равнище. Но във всички клонове на индустрията — а смъртта, млади ми приятелю, си е индустрия, не си правете илюзии по този въпрос, — се печели от оборот, от покупката на големи количества, от централизацията на сделките. Не е красиво, но е вярно. Лошото е, че никой не иска близките му да бъдат откарани с хладилна камионетка в голям стар преоборудван склад, където са струпани двайсет, петдесет, сто трупа. Не, господине! Хората искат да знаят, че отиват в семейна фирма, някъде, където ще получат уважение от човек, които, срещне ли ги на улицата, ще вдигне шапка, за да ги поздрави. Господин Ибис носеше шапка. Беше строга, кафява на цвят, в тон със строгия му кафяв блейзър и със строгото му кафяво лице. Върху носа му бяха закрепени очилца със златни рамки. Шадоу го беше запомнил като дребен мъж, но ако застанеха един до друг установяваше, че господин Ибис всъщност е висок над метър и осемдесет и е попрегърбен като жерав. Сега седеше срещу него на лъскавата червена маса и Шадоу усети, че се е взрял в лицето му.
— Затова, когато дойдат, големите компании купуват името на погребалния дом, плащат на управителите, за да продължат да работят за тях, и създават впечатлението, че хората могат да избират. Но това е само върхът на надгробния камък. Всъщност те са точно толкова местни, колкото и „Бъргър Кинг“. И така, ние
— Звучи ми добре — рече Шадоу.
— Господ е дал на съдружника ми власт над мъртвите, точно както аз умея да боравя с думите. Хубаво нещо са думите. Пиша разкази. Но не литература. Колкото за забавление. Разкази за животи. — Той замълча. Докато Шадоу се сети да го помоли да прочете нещо, мигът отмина. — При всички положения ние предлагаме приемственост: фирмата „Ибис и Чакал“ работи тук от близо двеста години. Но не винаги сме били управители на погребален дом. Навремето сме били гробари, а преди това сме подготвяли труповете за погребението.
— А преди това?
— Корените ни са много стари — заяви господин Ибис и се подсмихна някак самодоволно. — Намерихме своята ниша тук, разбира се, чак след Войната между щатите102. Точно тогава отворихме погребален дом за цветнокожите наоколо. Дотогава никой не ни възприемаше като цветнокожи: смятаха ни за чужденци, за екзотични, за прекалено мургави, но не и за цветнокожи. Много скоро след края на войната вече никой не помнеше някога да са гледали на нас като на друго освен като на чернокожи. Моят съдружник винаги е бил с по-тъмна кожа от мен. Преходът беше лесен. Като цяло човек е онова, което дру-гите мислят за него. Става ми странно, когато някой говори за афроамериканци. Сещам се за хората от Пунт103, от Офир104 и Нубия105. Никога не сме се смятали за африканци, ние сме хората от Нил.
— Значи сте египтяни — каза Шадоу.
Господин Ибис издаде долната си устна, после поклати бавно глава, сякаш бе на пружинка: явно претегляше плюсовете и минусите, разглеждаше нещата от двата ъгъла.
— И да, и не. Когато чуя „египтяни“, си представям хората, които днес живеят там. И строят градовете си върху нашите гробища и дворци. Те приличат ли ви на мен?
Шадоу сви рамене. Беше виждал мургави хора, които приличаха на господин Ибис. Беше виждал и бели с тен, които също приличаха на него.
— Тортата вкусна ли е? — попита келнерката и пак им наля кафе.
— По-вкусна не съм ял — отговори господин Ибис. — Поздравете майка си от мен.
— На всяка цена — каза жената и се отдалечи от масата.
