— Така казват — потвърди Шадоу. — Ти кой си?
— Сам — отговори гласът.
— Момче Сам или момиче Сам?
— Момиче. Навремето бях Сами и рисувах над „и“-то ухилено лице, но после ми писна, защото го правеха всички, и престанах.
— Добре, момиче Сам. Иди ей там горе и гледай към пътя.
— Защо? Да не си някой превъртял убиец?
— Не съм — увери я Шадоу. — Искам да пусна една вода и предпочитам да го направя насаме.
— О! Добре. Разбрах. И аз съм същата. Не мога да се изпишкам, ако в съседната кабинка има човек. Синдромът на изключително срамежливия пикочен мехур.
— Хайде, моля те.
Тя отиде от другата страна на колата, а Шадоу направи няколко крачки към нивата, смъкна ципа на дънките си и много дълго пика срещу стълба на оградата. Върна се при автомобила. Здрачът се бе превърнал окончателно в нощ.
— Още ли си тук? — попита Шадоу.
— Да — потвърди тя. — Явно имаш пикочен мехур колкото езерото Ери. Докато пикаеше, няколко империи сигурно изживяха възход и след това падение. Много яко шуртеше.
— Благодаря. Искаш ли нещо?
— Ами исках да проверя дали си добре. Ако беше мъртъв или нещо такова, щях да повикам ченгетата. Но прозорците бяха запотени и си рекох, ами да, вероятно още е жив.
— Някъде наблизо ли живееш?
— Не. Пътувам на автостоп от Медисън.
— Не е безопасно.
— Вече три години го правя по пет пъти в годината. И още съм жива. Накъде си тръгнал?
— Отивам чак в Кайро.
— Аха — рече тя. — А аз в Ел Пасо. Ще карам празниците с леля.
— Не мога да те закарам чак дотам — обясни Шадоу.
— Не Ел Пасо в щата Тексас. Другият Ел Пасо, в щата Илинойс. На няколко часа път е в южна посока. Знаеш ли къде си сега?
— Не — призна си Шадоу. — Нямам представа. Някъде на петдесет и втора магистрала, нали?
— Следващият град се казва Перу — обясни Сам. — Но не Перу в Перу. Перу в Илинойс. Я дай да те подуша. Наведи се. — Шадоу се наведе и момичето помириса лицето му. — Добре. Не миришеш на алкохол. Можеш да караш. Да тръгваме.
— Защо реши, че ще те кача?
— Защото съм прелестна девица в беда — отвърна тя. — А ти си храбър рицар в не знам какво. Ама че мръсна кола. Знаеш ли, някой е написал върху задния прозорец „Измий ме!“.
Шадоу се качи в автомобила и отвори дясната врата. Лампичката, която в другите коли светва, ако отвориш вратата, в тази кола не светна.
— Не, не знам — каза той.
Момичето се качи.
— Аз бях — призна си то. — Аз го написах. Докато още беше светло.
Шадоу запали двигателя, включи фаровете и тръгна към пътя.
— Наляво — обясни услужливо Сам.
Той зави наляво и подкара. След няколко минути се включи и радиаторът и автомобилът се изпълни с блажена топлина.
— Още не си ми казал нищо — обади се Сам. — Кажи нещо.
— Човек ли си? — попита Шадоу. — От плът и кръв, роден от майка и баща, жив, дишащ човек?
— Естествено — отговори тя.
— Добре. Само проверявах. И какво искаш да ти кажа?
— Нещо, което да ме поуспокои — на първо време. Изведнъж ме обзе онова чувство, нали се сещаш: мале, качила съм се в колата на някакъв луд.
— Да — рече той. — И на мен ми се е случвало. Какво според теб ще те поуспокои?
— Кажи ми, че не си избягал затворник или сериен убиец.
Шадоу се позамисли.
— Наистина не съм.
— Но се замисли, нали?
— Лежал съм в затвора. Но не съм убивал никого.
— О.
Навлязоха в малко градче, осветено от уличните лампи и мигащата коледна украса, и Шадоу погледна надясно. Момичето беше с гъста къса тъмна коса и лице, което бе едновременно привлекателно и, както реши той, някак мъжко, с черти, сякаш изсечени от скала. Сам го гледаше.
— Защо си лежал в затвора?
— Нараних лошо двама души. Вбесих се.
— Заслужаваха ли го?
Шадоу се позамисли за миг.
— Тогава смятах, че да.
— Би ли го направил отново?
— О, не. Изгубих там три години от живота си.
— Хм. Имаш ли индианска кръв?
— Поне аз не знам.
— Просто ми се стори, че имаш.
— Съжалявам, че те разочаровах.
— Не се притеснявай. Гладен ли си?
Шадоу кимна и каза:
— Няма да откажа да хапна.
— Точно след другия светофар има хубаво заведение. С добра кухня. И е евтино.
Шадоу спря на паркинга. Слязоха от колата. Той не си направи труда да я заключва, но все пак прибра ключовете. Извади няколко монети, за да си купи вестник.
— По джоба ли ти е да се храниш тук? — попита той.
— Да — отговори Сам, като вдигна брадичка. — Мога да си платя.
Шадоу кимна.
— Знаеш ли какво. Дай да хвърлим жребий — предложи той. — Ако се падне ези, ти черпиш, ако се падне тура, ще платя аз.
— Нека първо видя монетата — рече тя подозрително. — Един мой чичо имаше монета, на която и от двете страни беше ези.
Сам огледа монетата от двайсет и пет цента и се увери, че в нея няма нищо необичайно. Шадоу я намести върху палеца си така, че отгоре да е ези, и уж я метна, тя политна и като че се завъртя, после той я хвана, залепи я отгоре върху лявата си ръка и вдигна дясната, та момичето да я види.
— Тура — каза то щастливо. — Ти черпиш.
— Дадено — съгласи се Шадоу. — Човек не може винаги да печели.
Поръча си руло стефани, а Сам — лазаня. Шадоу разлисти вестника, за да провери дали пише нещо за мъртъвци в товарен влак. Не пишеше. Единствената интересна дописка беше на първа страница: градът бил нападнат от гарвани в рекордни количества. Местните фермери искали да накачат по обществените сгради мъртви гарвани, които да уплашат другите, но орнитолозите казали, че нямало да помогне, живите просто щели да изядат мъртвите. Местните хора били неумолими. „Щом видят труповете на приятелите си — заявил техен представител, — ще разберат, че не ги искаме тук“.
Донесоха храната, накамарена върху чиниите, над които се вдигаше пара; беше повече, отколкото можеш да изядеш.
— Та какво има в Кайро? — попита Сам с пълна уста.
