l:href='#note_1-74' type='note'>74 още преди и да са сънували за теб, глупако. Значи съм малко дете. Добре тогава, дете съм, защото не виждам никакъв смисъл в глупавите ти приказки.
И отново за миг — двойно видение: Шадоу виждаше старицата със сбръчкано от годините и от неодобрението лице, ала зад нея съзираше и нещо огромно, гола жена с кожа, черна като ново кожено яке, и с устни и език, яркочервени като артериална кръв. Около врата й висяха черепи, в многото си ръце държеше ножове, мечове и отсечени глави75.
— Не съм казвал, че си малко дете, Мама-джи — уточни Уензди, само мир да има. — Но ми се струва очевидно…
— Единственото, което според мен е очевидно — отсече старицата и засочи с пръст (а зад нея, през нея, над нея като отглас засочи друг пръст, черен, с остър нокът), — е, че търсиш слава. От много време живеем в мир и сговор в тази страна. Някои от нас са по-добре от други, съгласна съм. Лично аз не мога да се оплача. В родната Индия има мое въплъщение, което е значително по-добре, но какво пък! Аз не завиждам. Наблюдавала съм възхода на новите богове, наблюдавала съм и падението им. — Тя отпусна ръка. Шадоу видя, че другите я гледат, а в очите им са се изписали различни неща: уважение, развеселеност, притеснение. — Тук се прекланяха пред железниците, и то до съвсем скоро. А сега железните богове са забравени точно както търсачите на изумруди…
— Говори направо, Мама-джи — подкани Уензди.
— Да говоря направо ли? — Тя изду ноздри и стисна устни. —
— Пак ли ще ни посъветваш да чакаме, ако някоя нощ дойдат при теб и те убият или похитят?
Тя бе преизпълнена с презрение, но и развеселена: личеше по устните и веждите й, по извивката на носа.
— Ако се опитат — заяви старицата, — ще установят, че е трудно да ме заловят и още по-трудно да ме убият.
Набитият младеж на пейката зад нея се прокашля тихо, за да привлече вниманието, и каза с тътнещ глас:
— Всеотче, моите хора се чувстват добре. Възползваме се по най-добрия начин от онова, с което разполагаме. Ако тази твоя война се обърне срещу нас, нищо чудно да изгубим всичко.
— Вече сте изгубили всичко — каза Уензди. — Предлагам ви възможност да си върнете поне нещо.
Докато той говореше, огънят припламна, извиси се и озари лицата на насъбралите се.
„Всъщност не вярвам — помисли си Шадоу. — Изобщо не вярвам на всичко това. Може би още съм на петнайсет години. Мама още е жива и аз не съм срещнал Лора. Всичко, което се случва, е просто особено ярък сън“. Но не можеше да повярва и в това. Единственото, на което се опираме във вярата си, са сетивата ни, оръдията, които използваме, за да възприемаме света: зрението, допирът, паметта. Ако те ни излъжат, не можем да вярваме на нищо. А дори и да не вярваме, пак можем да пътуваме единствено по пътя, който ни сочат сетивата: и трябва да извървим този път докрай.
После огънят угасна и в жилището на Один — Валяскялв, се спусна мрак.
— Сега какво? — прошепна Шадоу.
— Сега ще се върнем в залата с въртележката — промърмори господин Нанси. — И старият Едноок ще ни черпи вечеря, ще даде някой и друг подкуп, ще целуне някои новородени и никой вече няма да изрече тая шантава дума.
— Каква шантава дума?
—
— Някой разказваше приказка за откраднатите топки на ти-гъра и се наложи да спра, за да чуя края.
Господин Нанси се засмя.
— Но не беше решено нищо. Не беше постигнато съгласие.
— Той ги обработва бавно. Ще ги убеди един по един. Ще видиш. Накрая ще склонят.
Шадоу усети, че отнякъде духа вятър, който разрошва косата му, докосва го по лицето, блъска го.
Стояха в помещението с най-голямата въртележка на света и слушаха „Кайзер-валс“76.
В другия край на помещението имаше неколцина души, на вид туристи, които разговаряха с Уензди — бяха точно толкова, колкото смътните сенки в жилището му.
— Насам — избоботи Уензди и ги поведе през единствения изход, направен така, че да прилича на зейналата паст на огромно чудовище с остри зъби, готови да ги разкъсат на парчета.
Вървеше сред тях като политик, който убеждава, насърчава, усмихва се, учтиво не се съгласява, търси консенсус.
— Това наистина ли го имаше? — попита Шадоу.
— Кое, глупчо такъв? — рече господин Нанси.
— Жилището. Огъня. Топките на тигъра. Въртележката, на която се возихме.
— Какви ги приказваш? Забранено е да се возиш на въртележката. Не видя ли табелите? А сега млъквай.
Пастта на чудовището извеждаше в залата с органите и това озадачи Шадоу — не бяха ли минали вече оттук? И втория път залата му се видя не по-малко странна. Уензди поведе всички нагоре по някакво стълбище, покрай макети в естествен ръст на четиримата конници от апокалипсиса, увиснали от тавана, после по знаците се отправиха към изхода.
Шадоу и Нанси вървяха най-отзад. Излязоха от Къщата вър-ху скалата и на връщане към паркинга минаха покрай магазина за сувенири.
— Жалко, че трябваше да си тръгнем преди края — отбеляза господин Нанси. — Надявах се да видим най-големия изкуствен оркестър по света.
— Аз го видях — намеси се Чернобог. — Нищо особено.
Ресторантът беше на десет минути по пътя. Уензди беше казал на всички гости, че ги кани на вечеря, и бе организирал превозването на онези, които нямаха транспорт.
Шадоу се запита как изобщо са стигнали до Къщата върху скалата, щом нямат превозни средства, и как ще си отидат, но не каза нищо. Това му се стори най-умното, което можеше да каже.
Трябваше да прекара до ресторанта цял автомобил, пълен с гости на Уензди; жената с червеното сари седна отпред до него. Отзад имаше двама мъже: набитият, странен на вид младеж, чието име Шадоу така и не беше разбрал добре, но което май звучеше като Елвис, и друг мъж — с тъмен костюм, когото той не помнеше.
Беше стоял до него, докато той се беше качвал в автомобила, беше му отворил и затворил вратата, а не помнеше нищо, свързано с него. Както седеше зад волана, се обърна, погледна го и се опита да разгледа добре лицето, косата и дрехите му, за да е сигурен, че ако го срещне пак, ще го познае, после пак се извърна, за да включи двигателя, и установи, че вече е забравил как изглежда мъжът. Беше оставил у Шадоу впечатление за богатство, но нищо повече.
„Уморен съм“, каза си той. Погледна надясно и хвърли едно око на индийката. Забеляза тъничката сребърна верижка с черепи по нея около врата й, гривната, от която висяха глави и ръце, подрънкващи като камбанки, ако жената се размърдаше, тъмно-синия скъпоценен камък върху челото й. Жената дъхтеше на подправки; на кардамон, индийско орехче и цветя. Косата й беше прошарена, тя забеляза, че Шадоу я гледа, и се усмихна.
— Наричайте ме Мама-джи — рече му.
— А аз, Мама-джи, се казвам Шадоу — отвърна той.
— И какво мислите, господин Шадоу, за намеренията на своя работодател?
Той намали скоростта, защото покрай тях профуча голям черен камион, който ги изпревари и ги заля с киша.
— Аз не питам, той не ми казва — отговори Шадоу.
— Според мен иска да даде последен отпор. Иска всички да погинем в блясъка на славата. Това иска. И ако сме достатъчно стари или достатъчно глупави, може би някои ще се съгласим.
— Не ми е работа да задавам въпроси, Мама-джи — натърти Шадоу.
