забеляза, че лъковете на струнните инструменти, задвижвани от механични ръце, всъщност не се докосват до струните, които често бяха разхлабени или липсваха. Запита се дали всички звуци, които чува, са произведени от въздух и допир, или освен това са и на запис.
След няколко километра — според него — стигнаха в стая, наречена „Микадо“58: едната стена представляваше псевдоизточен кошмар от деветнайсети век: механични тъпанджии с лица като на насекоми удряха чинели и барабани върху подиум, украсен с дракони. В момента величествено изтезаваха „Танцът на смъртта“ на Сен-Санс.
На пейка до стената срещу машината „Микадо“ седеше Чернобог и си тактуваше с пръсти. Свиреха тръби и дрънчаха камбани.
Уензди седна до него. Шадоу реши да остане прав. Чернобог протегна лявата си ръка, здрависа се с Уензди, здрависа се и с Шадоу.
— Радвам се да ви видя.
После се облегна; очевидно се наслаждаваше на музиката.
„Танцът на смъртта“ завърши бурно и неблагозвучно. От това, че изкуствените инструменти свиреха леко фалшиво, всичко изглеждаше още по-отвъдно. Гръмна нова музика.
— Как беше банковият обир? — попита Чернобог. — Добре ли мина?
Изправи се: явно не му се искаше да си тръгва от „Микадо“ с неговата тътнеща, дрънчаща музика.
— Като по вода — отвърна Уензди.
— Получавам пенсия от кланицата — рече Чернобог. — Повече не ми трябва.
— Няма вечно да ти плащат пенсия — напомни Уензди. — Нищо не е вечно.
Още коридори, още музикални машини. Шадоу забеляза, че не следват пътя през стаите, предназначен за туристите, и че Уен-зди сам си е измислил маршрут, по който вървят. Сега слизаха по наклон и Шадоу се запита объркан дали вече са минавали оттук.
Чернобог го сграбчи за ръката.
— Бързо, насам! — И го затегли към една голяма витрина при стената.
В нея имаше диорама на бездомник, заспал в двора на църква, пред притвора. „СЪНЯТ НА ПИЯНИЦАТА“, пишеше на табелката, и отдолу се обясняваше, че диорамата е от машина от деветнайсети век, в която пускали по едно пени и която навремето се е намирала на английска железопътна гара. Процепът за монетите бе видоизменен, за да поема месинговите жетони на Къщата върху скалата.
— Пусни пари — рече Чернобог.
— Защо?
— Трябва да го видиш. Аз ще ти покажа.
Шадоу пусна жетон. Пияният от гробището надигна бутилката към устните си. Една от надгробните плочи се изправи рязко и отдолу се подаде ръката на труп и започна да търси опипом нещо, надгробният камък се завъртя и на мястото на цветята се появи ухилен череп. Вдясно от църквата се появи привидение, а отляво се мерна
Историята от диорамата хвърляше в смут — всъщност в мно-го по-голям смут, отколкото би трябвало да те хвърля една ис-тория от диорама.
— Знаеш ли защо ти го показвам? — попита Чернобог.
— Не.
— Това е светът такъв, какъвто е. Това е истинският свят. Той е там, зад тази витрина.
Тръгнаха бавно през стая с цвят на кръв, пълна със стари музикални инструменти, с огромни тръби за орган и с нещо като грамадни медни казани за варене на алкохол, но без алкохол.
— Къде отиваме? — попита Шадоу.
— На въртележката — отговори Чернобог.
— Но нали вече подминахме десетина пъти знаците за въртележката.
— Той следва своя си път. Движим се по спирала. Най-бързият път понякога е и най-дългият.
Краката на Шадоу започваха да го болят и това му се стори изключително неправдоподобно.
Една механична машина свиреше „Градината на октопода“59 — намираше се в стая, висока няколко етажа, и средата на стаята бе запълнена изцяло от макет на голямо черно животно като кит с макет в естествени размери на кораб, вместен в огромната му паст от фибростъкло. Оттам отидоха в Залата на пътешествията, където видяха колата, покрита с керемиди, пуснатото в действие изобретение на Руб Голдбърг60 и ръждясали реклами за Бирмански сапун за бръснене по стената61.
Животът е тежък
Животът е труд и тегоби
Не допускайте да
брадясате
Бирмански сапун за бръснене
пишеше на едната, а на другата:
Той предприе изпреварване
Пътят беше със завой
Оттук нататък единственият приятел
на предприемача
е Бирманският сапун
и вече бяха слезли в долния край на наклона и пред тях изникна количка със сладолед. Уж работеше, но момичето зад нея ги изгледа така, сякаш е затворено, затова те го подминаха и влязоха в пицарията, която беше празна, ако не се броеше възрастният чернокож в ярък кариран костюм и патешкожълти ръкавици. Беше дребен, както са дребни старци, които сякаш са се смалили през годините, ядеше огромна мелба с много топки сладолед и пиеше свръхголяма чаша кафе. В пепелника пред него тлееше пурета.
— Три кафета — каза Уензди на Шадоу. После отиде в тоалетната.
Шадоу купи кафетата и ги отнесе при Чернобог, който беше седнал при възрастния негър и пушеше някак потайно, сякаш се страхуваше да не го хванат. Чернокожият си играеше щастливо с мелбата и почти не обръщаше внимание на пуретата, но когато Шадоу се приближи, я взе, всмукна дълбоко от дима и издиша две колелца, първото голямо, второто по-малко — то мина точно през първото, после се ухили, сякаш приятно изненадан от самия себе си.
— Това, Шадоу, е господин Нанси — представи го Чернобог. Старецът се изправи и протегна дясната си ръка в жълта ръкавица.
— Радвам се да се запознаем — заяви той с ослепителна усмивка. — Знам кой би трябвало да сте. Работите при едноокото копеле, нали?
Говореше малко носово, с лека следа от диалект, вероятно карибски.
— Работя при господин Уензди — потвърди Шадоу. — Да. Моля, седнете.
Чернобог си дръпна от цигарата.
— Смятам — заяви той мрачно, — че такива като нас обичаме толкова много цигарите, понеже те ни напомнят за жертвоприношенията, принасяни в наша прослава, така че димът да се извиси и да донесе одобрението и благоволението ни.
— На мен не са ми принасяли никакви жертви — оплака се Нанси. — Можех да се надявам най-много да ми оставят плодове, които да изям, понякога задушено яре с подправки, нещо лепкаво и студено за пиене и някоя цицеста бабичка, която да ми прави компания.
Той се усмихна, при което се видяха белите му зъби, и намигна на Шадоу.
