— Не го и правиш. Може би ми оказваш известно съдействие и помощ, а след това, разбира се, ще укриваш крадени пари, но повярвай, ще излезеш от тази история, ухаещ на рози.
— Кога ще бъде това, преди или след като твоят грохнал славянски Чарлс Атлас50 ми размаже главата с един удар?
— Той недовижда — уточни Уензди. — Едва ли изобщо ще улучи. И така, разполагаме с още малко време за убиване, в събота банката все пак затваря по обед. Искаш ли да хапнем?
— Да — отговори Шадоу. — Умирам от глад.
— Знам едно прекрасно местенце — каза Уензди.
Докато шофираше, си тананикаше някаква весела песен, която Шадоу не знаеше. Посипаха се снежинки — същите, как-вито Шадоу си ги беше представял, — и той се почувства странно горд. Помислеше ли трезво, осъзнаваше, че няма нищо общо със снега, както знаеше и че сребърният долар, който носи в джоба си, не е и никога не е бил луната. Въпреки това…
Спряха пред голяма сграда с вид на хангар. На една табела пишеше, че вътре имало шведска маса само за четири долара и деветдесет и девет цента на човек.
— Обичам го това място — сподели Уензди.
— Кухнята ли е добра? — попита Шадоу.
— Не бих казал. Затова пък обстановката е неповторима.
След като хапнаха — Шадоу си взе печено пиле, което му се услади, — се оказа, че обстановката, която Уензди обича, е сместена в дъното на хангара: според рекламата, провесена в средата на помещението, там имаше разпродажба на стоки от фирми във фалит и ликвидация.
Уензди отскочи до автомобила и се върна с куфарче, което отнесе в мъжката тоалетна. Шадоу си каза, че ще не ще, доста скоро ще разбере какво е наумил Уензди, и бавно тръгна да обикаля щандовете на разпродажбата, като разглеждаше стоката: кутии кафе „само за самолетни кафе-машини“, костенурки мутанти нинджа за тийнейджъри и Ксена51 — харемни кукли с образа на войнствената принцеса, плюшени мечета, които, включиш ли ги съм електрическата мрежа, свиреха на ксилофони патриотични песни, месни консерви, галоши и всевъзможни терлици, захаросани плодове, ръчни часовници с образа на президента Бил Клинтън, изкуствени коледни елхички, солници и съдчета за черен пипер във формата на животни, части на тялото, плодове и калугерки и любимото на Шадоу: комплект за направата на снежен човек с пластмасови очи като въглени, лула от царевичен кочан и найлонова шапка, на който пишеше „Остава само да добавите истински морков“.
Шадоу се замисли как е възможно да направиш така, че луната сякаш да слезе от небето и да се превърне в сребърен долар, и какво кара една жена да стане от гроба и да прекоси града, за да си поговори с теб.
— Нали тук е прекрасно? — попита Уензди, когато излезе от мъжката тоалетна. Ръцете му още бяха мокри и той ги подсуша-ваше с носна кърпа. — Свършили са им хартиените салфетки.
Беше се преоблякъл. Сега бе в тъмносиня куртка и панталон в същия цвят, със синя плетена вратовръзка, дебел син пуловер, бяла риза и черни обувки. Приличаше на човек от охраната и Шадоу му го каза.
— Какво да отговоря на това, млади момко — рече Уензди и взе кутийка плаващи пластмасови аквариумни рибки („Няма да ви умрат и не е нужно да ги храните!“), — освен да те поздравя за прозорливостта. Какво ще кажеш за Артър Хадок? Артър е хубаво име.
— Прекалено просташко е.
— Е, тогава ти измисли нещо. Хайде да се връщаме в града. Трябва да уцелим най-доброто време за обир на банка и тогава ще разполагам с малко пари за харчене.
— Повечето хора просто ще ги изтеглят от банкомата — отбеляза Шадоу.
— Колкото и да е странно, и аз, горе-долу, смятам да направя това.
Уензди спря на паркинга пред супермаркета точно срещу банката, от другата страна на улицата. Извади от багажника на автомобила металното куфарче, подложка за листове и белезници. Прикачи с тях куфарчето към лявата си китка. Снегът продължаваше да се сипе. После Уензди нахлупи синя фуражка с козирка и закрепи върху горния джоб на куртката ламинирана значка. На фуражката и върху значката пишеше „Охранителна фирма «Секюрити»“. Сложи върху поставката вносните бележки. После се сгърби. Приличаше на опитно ченге в пенсия, дори сякаш му се бе появило и шкембенце.
— А сега — каза той — иди да понапазаруваш на щанда за хранителни продукти, после стой при телефона. Ако някой те попита, чакаш да ти се обади приятелката ти, понеже колата й се е повредила.
— И защо ще ми звъни там?
— А ти откъде ще знаеш?
Уензди си сложи избелели розови наушници. Затвори багажника. По тъмносинята фуражка и наушниците се трупаше сняг.
— Как изглеждам? — попита той.
— Смешен — отговори Шадоу.
— Смешен ли?
— Или може би тъп.
— Хм. Тъп и смешен. Това е добре.
Уензди се усмихна. С наушниците вдъхваше доверие и същевременно изглеждаше забавен, накратко, симпатичен. Пресече улицата и тръгна по тротоара покрай сградата на банката, а Шадоу влезе в преддверието на супермаркета и загледа.
Уензди закачи голяма червена табела, че банкоматът не работи. Отцепи с червена лента и процепа, където се пускаха сумите, внасяни в терзора за през нощта, и отгоре прикрепи с лепенка пресниман на ксерокс надпис. Шадоу го прочете развеселен.
„ЗА ВАШЕ УЛЕСНЕНИЕ — пишеше на него — РАБОТИМ ПО УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА АВТОМАТА. ИЗВИНЯВАЙТЕ ЗА ВРЕМЕННОТО НЕУДОБСТВО“.
После Уензди се обърна и застана с лице към улицата. Изглеждаше премръзнал и измъчен.
При банкомата дойде млада жена. Уензди поклати глава и обясни, че не работи. Тя изруга, извини се за ругатнята и забърза по тротоара.
Спря кола и от нея слезе мъж; държеше сиво чувалче и ключ. Шадоу загледа как Уензди се извинява на човека, после го кара да подпише вносната бележка върху поставката, проверява я, издава му усърдно разписка и дълго умува кой от двата екземпляра да му връчи; накрая отвори голямото черно метално куфарче и прибра вътре торбата на мъжа.
Човекът потрепери на снега и запристъпва от крак на крак — явно му се искаше старецът от охраната да приключва по-бързо с тези глупави формалности и той да остави оборота, да се махне от студа и да продължи нататък; после си прибра разписката, качи се в топлия автомобил и подкара нанякъде.
Както стискаше металното куфарче, Уензди пак пресече улицата и си купи кафе от супермаркета.
— Добър ден, млади момко — поздрави той с добродушна като на чичо усмивка, докато минаваше покрай Шадоу. — Студено, а?
Пак се върна от другата страна на улицата и с вида си на добродушен стар охранител със смешни розови наушници продължи да взима сивите чувалчета и пликовете от хората, дошли този съботен следобед да внесат печалбата или оборота.
Шадоу си купи нещо за четене: „Търки Хънтинг“, „Пипъл“ и заради трогателната снимка на Бигарут върху корицата — „Уикли Уърлд Нюс“, после пак погледна през стъклото.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита чернокож мъж с бели мустаци, на средна възраст.
Явно беше управителят.
— Благодаря, но не можете. Чакам да ми се обадят по телефона Колата на приятелката ми се е повредила.
— Сигурно акумулаторът — каза мъжът. — Хората забравят, че до три, най-много до четири години акумулаторите излизат от строя. А не струват цяло състояние.
— На мен ли го казвате! — възкликна Шадоу.
— Е, чакайте си приятелката — рече управителят и пак влезе в супермаркета.
Със снега улицата сякаш беше вместена в снежна сфера, съвършена до най-малките подробности.
Шадоу продължи да гледа възхитен. Не чуваше разговорите от другата страна на улицата и имаше
